Така както е важно да се грижим за децата си, да си играем с тях, да им се радваме и да се забавляваме заедно с тях, да правим щуротии, смехории и да се кикотим заедно с тях, също толкова важно е и да осъзнаваме отговорността и вината си. Да съзнаваме, че дори когато даваме най-доброто от себе си, може да сбъркаме някъде. Това не значи да сме постоянно сериозни и лишени от чувство за хумор. А да направим единственото, което родителите следва да направят: да поемат отговорността за своите грешки, когато ги открият.
Най-добрият начин да поемем отговорността за дадена грешка е да поговорим с детето и да му кажем:
„Вчера (или преди две, или преди десет години) направих еди-какво си. Това беше моя грешка. Извинявай, ти нямаш вина“. Когато формулираме посланието толкова ясно и просто, се случват три важни неща:
- Самопризнанието от страна на възрастния се превръща в конструктивна част от неговия/нейния живот. Чувството за вина е само предварителна фаза по пътя към самопризнанието.
- Вината се снема от детето и то получава урок по отговорно поведение8.
- Самопризнанието освобождава възрастния и му помага да действа по-конструктивно в бъдеще. Чувството за вина стимулира разрушителното поведение.
Има обаче едно условие за това - възрастният не трябва да е сантиментален и не трябва да търси извинение от детето. Иначе отговорността за чувството за вина на възрастния се прехвърля върху детето и по този начин то се натоварва с двойна тежест.
Голяма част от съвременните родители изпитват неясно чувство за вина. То не е нито усещане за някаква конкретна грешка, нито ясно осъзнаване на вината. Не се основава на нищо конкретно, а на цялостното усещане, че май не сме свършили нещо както трябва, че не сме такива, каквито всъщност би трябвало да бъдем. Че е трябвало да вземем живота си в ръце и да намираме повече време за семейството, когато децата са били малки. И че не е трябвало да се развеждаме. Трябвало е да работим по-малко. И какво ли още не...
Това неясно чувство за вина е много повърхностно. То не ни прави нито по-мъдри, нито по-добри, и от него няма никаква полза за нашите деца. Изхвърлете го от вашето семейство или го изкоренете с помощта на единствената позната ни противоотрова: чувството за хумор и самоиронията.
За сметка на това осъзнаването и конкретното изживяване на вината съпътстват всяко семейство. Те вървят рамо до рамо с любовта и, както всички останали компоненти в семейството, те също трябва да намерят своето място в него. Но не и да ръководят целия парад!
Способността на децата да съдействат в условията на възпитание, в които са поставени, е непоклатима. Даже когато се опитват да ни сигнализират, че ще трябва да платим много висока цена за тяхното съдействие, те биха отстъпили, дори да не можем да ги чуем или видим.
Почти непоклатима е и тяхната любов към родителите. Но не и любовта, която изпитват към самите себе си - тя е уязвима.
Тази лоялност на децата към родителите им ги прави „ненадеждни“ свидетели. Това ще рече, че трябва да търсим признаците за нашия успех или неуспех у себе си, а не у тях. Когато мислим, че се справяме добре, няма защо да търсим промяна, дори когато „в книгите пише друго“! Децата се чувстват добре с родители, които са доволни от себе си - стига да не са самодоволни.
„Поставянето на граници“ или разграничаването спрямо децата е важна част от съвместния живот с тях, макар и - надявам се — не най-важната. За родителите това е най-голямото предизвикателство, а за децата най-добрата възможност да разберат кои всъщност са самите те. И ако съумеем успешно да разграничаваме себе си, без да ограничаваме другите, и двете страни ще могат да се развиват като надрастват личните си граници.
Заметки
[
←1
]
Вж. Йеспер Юл, „Твоето компетентно дете“ (изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2011), стр. 113 и следващи. Б.а.
[
←2
]
Пак там, стр. 181 и следващи. Б.а.
[
←3
]
Използваната в оригинала дума delebarn в буквален превод означава „споделено дете“ и се появява около 1980 г. в резултат на разпространената в Скандинавия тенденция след развода на родителите децата да живеят, например, една седмица с единия родител и една седмица с другия в съответния дом. Б. пр.
[
←4
]
Вж. Йеспер Юл, „Твоето компетентно дете“ (изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2011), стр. 44 и следващи. Б.а.