За повечето родители съвместният живот с децата им означава най-вече любов, грижа и отговорност, а не власт. Но родителите имат реална власт над живота и благополучието на децата. В първите години от живота на детето властта на родителите е неограничена, но и по-късно, когато децата вече са по-големи, властта на родителите пак остава достатъчно голяма.
Родителите упражняват юридическа, икономическа, физическа и психологическа власт - дори на моменти да се чувстват безсилни. Скандинавският опит сочи, че най-сериозна злоупотреба с властта се наблюдава именно в случаите, когато родителите се чувстват безсилни или по някаква причина отказват да упражнят властта си. В други култури злоупотребата с власт, например под формата на физическо насилие, се приема за добродетел, а директното упражняване на власт - за единственото възможно отговорно поведение.
В Скандинавските страни успяхме, в рамките на едно поколение, да развенчаем физическото насилие като приемлива практика в детското възпитание. Все още има родители, които бият децата си, но в крайна сметка повечето скандинавци сме наясно, че насилието вреди както на този, когото удрят, така и на този, който удря1. Вече сме достатъчно цивилизовани и се дистанцираме от насилието като средство за упражняване на власт. На път сме и да осъзнаем, че всъщност няма разлика между физическото и така нареченото „психическо“ насилие - подигравки, унижение, критика, сарказъм и осмиване. И двете форми на насилие са разрушителни за човека.
В миналото, което някои все още наричат „доброто старо време“, беше много по-лесно да приучиш децата на покорство и подчинение като прибегнеш към сила. Възрастните поставяха границите и ако децата не спазваха тези граници, идваше ред на шамарите. В подобни ситуации родителите казваха, че след като ушите не слушат, трябва да бъдат издърпани, и се опитваха да убедят сами себе си, че е техен свещен дълг да научат децата „на правилно и грешно“.
Насилието като средство за възпитание не буди уважение, а страх. То не показва кое е правилно и кое грешно, а учи, че ако властта е у теб, имаш право да използваш насилие. Също така насилието не учи децата да уважават границите на възрастните. То ги учи да се страхуват от последствията2.
Премахването на насилието отвори вакуум в отношенията между възрастни и деца. Всеки ден родителите се опитват всячески да запълнят този вакуум. Някои решават да го направят чрез демократични методи, но не са малко тези, които изпадат в безкрайни, изтощителни дискусии. Други избират да оставят настроенията и желанията на децата да бъдат водещи и губят нишката. Трети отстъпват на децата си част от отговорността в по-маловажни ситуации и се озовават впримчени в мъчителни борби за надмощие. А четвърти толкова се стараят да осигурят на децата си пространство и внимание, че пренебрегват себе си и собствените си нужди.
Всички тези експерименти са необходими, за да се научим как да използваме властта си на възрастни по-съзидателно от поколенията преди нас. Изпробването на различни принципи не вреди нито на родителите, нито на децата - дори и да няма успех. Проблемът идва едва когато родители и деца се окажат затънали в незадоволителна и за двете страни ситуация.
Векове наред сме живели с идеята, че статутът ни на майка или баща ни осигурява формален авторитет, който улеснява упражняването на власт. Това вече не е така, освен може би през първите една-две години от живота на детето. Ако искат да успеят в ролята си на водачи и да избегнат злоупотребата с власт, съвременните родители трябва да си изградят много по-личен авторитет. Същите принципи са приложими и към партньорските взаимоотношения между двамата възрастни, защото ясно дефинираните в миналото роли на двата пола вече се променят.
За разлика от преди, уважението към родители, учители и педагози вече зависи не толкова от това какво си, колкото от това кой си. Днес и деца, и родители сме изгубили уважение към човека с власт и бавно, но сигурно вървим към времето, когато уважението, което получаваме, и властта, която ни е даде на в личните и педагогическите ни взаимоотношения с децата и подрастващите, ще зависи от степента на доверие към конкретната личност.
За целите на тази книга е важно да разгледаме психологическата власт на родителите поради две причини. От една страна заради ключовата й роля в ежедневното общуване с децата, и от друга - защото е не толкова осезаема, колкото другите видове власт. Трудно можем да я конкретизираме.