Малко по-нататък ще се върнем към някои от тези граници за един по-общ поглед. Но нека първо видим кое е характерното за тях.
Всички те са изразени посредством личен език - искам... не искам. Тези граници заявяват: „Това съм аз“, „Аз съм такъв“, „Аз мисля така“, поради което детето не се чувства объркано и несигурно по отношение на това какво мислят, чувстват или искат мама и татко. Има контакт. Личният език е винаги топъл, независимо дали родителят казва „да“ или „не“. Всеки друг език е по-хладен, което води до по-лош контакт и, съответно, резултат.
Според мнозина децата „търсят границите и ги изпробват“, сякаш това е нещо, което те правят съзнателно с цел да разберат докъде могат да стигнат и как да манипулират родителите си. Моят опит показва, че такова нещо няма.
Възможно е да се случи при децата, които са несигурни в контакта с родителите си, които пък от своя страна са несигурни в контакта си с децата. Такива родители почти никога не използват личен език, поради което децата не разбират докъде стигат границите на родителите им. И тогава децата може би наистина търсят границите, но то е защото не ги познават. Ако не познаваш границите на родителите си, ти ставаш несигурен, или много пасивен, или хиперактивен, но при всички случаи самотен.
Такива деца не търсят граници - те имат нужда от контакт. Дори родителите им да са до тях и да разговарят с тях, качеството на комуникация е недостатъчно, което води до липса на контакт.
Тяхната самота не се дължи на липсата на обич от страна на родителите им. Дължи се на това, че родителите не успяват да изразят с думи обичта, която таят в сърцата си. Същото се случва и с партньорите в една връзка. Ако единият никога не дава израз на своите желания и нежелания, на мислите и чувствата си, другият се чувства самотен в тази връзка. Дори и партньорът му да е най-внимателният и любящ човек на света.
Езикът на децата е изначално личен. Когато те се обърнат с молба към нас, всъщност винаги става въпрос за две неща: искат сладолед/приказка /ново колело и контакт. Спокойно могат да минат и без сладолед, но не и без контакт. Децата не го осъзнават - те се заблуждават, че всъщност най-много се нуждаят от сладоледа, - затова е много важно родителите да са наясно.
Не е достатъчно да заменим местоимението „ти“ с „аз“, за да стане езикът ни личен. Нужно е доста повече. Като за начало, трябва наистина да мислим това, което казваме. Трябва да усетим, че говорим от свое име.
Може да се каже, че е важно да акцентираме на точната дума: не „това е моето мнение“, а „това е моето мнение“. При повечето от нас това изисква специално внимание и упражнение. Важно е да експериментираме и да приемаме неуспехите - заедно с децата; да разговаряме и с други възрастни, за да намерим себе си.
Да се върнем към границите: Те са не просто лични, а равностойни и равнопоставени. Мнението на възрастните е изразено без скрити изисквания, без да е завоалирано като упрек или самокритика; без да се отправят критики към децата или да им се говори със снизхождение.
Когато има равностойност и равнопоставеност, хората лесно си съдействат - както малки, така и големи. Всичко останало води до подчинение, примирение или протести.
Освен това децата получават обяснение защо границата на татко или мама стига до точно тук точно днес. Обяснението е кратко, ясно и истинно, като не цели нито да манипулира, нито да убеждава.
Има лични граници, които няма как да обясним дори на самите себе си - те просто са такива, каквито са. На едно дете може да му е по-трудно да ги разбере, но това не означава, че няма да се съобрази с тях. Децата уважават границите на родителите си не защото родителите им умеят да ги обосновават. Правят го, защото уважават личността, която заявява тези граници. Скалъпените обяснения и увъртания само размиват границите. По-добре кажете истината: „Не зная защо мисля така. Но наистина го мисля. И така искам да бъде“.
Наред с другото, по този начин даваме добър пример на децата как да отстояват личната си позиция - защото те растат и един ден ще се сблъскат с алкохола, престъпността, наркотиците. За детето е полезно да знае, че човек може да се довери на вътрешния си глас, дори когато средата го притиска, дори когато не може да убеди останалите в това, което в собствените му очи е правилно и разумно.
Докъде стигат моите граници?