Някои граници си носим от къщи - от семейството, от което произхождаме. Сред тях има и полезни, и не дотам полезни. Някои от границите, поставени от нашите родители, са полезни и плодотворни и за двете страни, а начинът, по който са поставяни - изпълнен с любов и уважение. Тези граници е добре да предадем на следващото поколение.
Други граници са били приемливи преди двайсет и пет години, но в процеса на развитие на обществото е време да отпаднат. Същото това развитие от друга страна е породило необходимостта от определянето на нови граници, за които нашите родители не са си и помисляли.
Някои от границите, поставяни от нашите родители, са неприемливи, а начинът на поставянето им - обиден, болезнен и унизителен спрямо личните ни граници. Често се дистанцираме съзнателно от тези граници и си обещаваме, че никога няма да се отнасяме така към нашите собствени деца. Но в крайна сметка неусетно правим точно това!
И то не защото сме глупави или сме забравили. А защото сме обичали родителите си и сме им имали доверие. Съдействали сме им4 и когато сме изпитали болка сме решили, че сигурно нещо не е наред в самите нас. Че виновните сме те и че заслужаваме това отношение. Че сме си го търсили.
Много от нас изцяло са забравили това, от което ги е боляло най-много. Болката е била толкова силна, че е трябвало да се отървем от нея - да я потиснем. И когато самите ние създадем деца, има голяма вероятност тя да изплува отново. Не винаги под формата на болка, а като повторение на модела на нашите родители - и ако не внимаваме, вместо да поемем отговорността за нея, може да я предадем и на децата си.
За щастие често избираме за партньор в отглеждането на децата си човек, чийто опит с болката е съвсем различен. Така ни е по-лесно да забелязваме чувствителните места на другия, отколкото своите собствени. Но ако и това взаимно наблюдение се окаже недостатъчно, може би е добре родителите да обърнат внимание на ситуациите, в които самите те се дразнят от децата си. Раздразнението може да изглежда безпричинно и необяснимо - да противоречи на позицията, която те искат да заемат. Причината често е, че е задействана някоя от болезнените точки в тяхното собствено детство.
Толкова за наследените граници; да преминем към придобитите. „Придобито“ наричам всичко, което усвояваме от заобикалящия ни свят - телевизия, учители, братя и сестри, приятели и съседи, книги и семинари. Някои от тези граници пасват на нашето семейство, докато други изобщо не са подходящи точно за него.
И наследените, и придобитите граници стават очевидни, когато родителите прибегнат до така наречената от мен „машина за готови реплики“. Тя се включва автоматично винаги, когато в полезрението ни се появи дете. Тази машина уверено започва да ръси „мъдрости“, винаги, когато излезем с децата на разходка, на гости, на ресторант и т.н.
Машината за готови реплики казва: „Не забравяй да си изтриеш хубаво обувките в изтривалката“, докато малчуганите си събуват обувките. Или напомня:
„Хайде, кажете добър ден!“, когато децата и сами се канят да поздравят и т.н. В рамките на четири-пет години децата се научават да не обръщат внимание на тези забележки, но все пак чуват основното послание:
„Ако не бяхме ние да ти напомняме, никога нямаше да свършиш нищо както трябва!“
За много родители е добре да се научат от време на време да се чуват какво говорят. Ако се заслушаме по-внимателно, ще установим, че близо половината от това, което казваме, е нелогично, необосновано или неточно. Другата половина пък подлежи на сериозна редакция, без това да доведе до съществени загуби.
Ще попитате дали има граници, които са толкова полезни и необходими, че да е наложително да ги поставяме на децата? Като изключим безспорните случаи - като например това да дръпнеш детето, за да не изскочи на платното - отговорът е „не“.
Най-важният въпрос, който би трябвало да си зададе всеки родител, е следният: „Какви граници да поставя около себе си, така че да се чувствам спокоен както вътрешно, така и в отношенията си с децата?
Как да поддържам своите граници по отношение на околните така, че да установим и задълбочаваме близостта и контакта, които всички ние желаем?“
Родителите днес са изправени пред ново предизвикателство. Като деца те са прекарвали повече време с професионални педагози, отколкото със собствените си родители. Те знаят прекрасно какво биха направили учителите в детската градина в дадена ситуация, но им липсва информация как би реагирал един родител в същата ситуация. Тази информация се набавя чрез общуване с родителите по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.