— Само че не е от твоя бостан — каза му Нанси.
— Бостан ли? Какъв бостан? — попита Кеди.
— Аз тоя бостан знаеш ли какво го праввам? — каза Джизъс.
— Бе ти какво си се разломотил пред децата? — скара му се Нанси. — Защо не си на работа? Нали яде! Или искаш да те пипне мистър Джейсън, като се въртиш из кухнята и ги говориш разни пред децата.
— Какви ги говори? — попита Кеди. — Кой бостан?
— Значи, аз не мога да се въртя из кухнята на един бял, а белият може да се върти в моята кухня! — рече Джизъс. — Белият може да ми влезе в къщата, а аз нямам право да не го пусна. Рече ли белият да ми влезе в къщата, все едно, че не е моя. Да го спра не мога, ама и той не може да ме изрита. Не може!
Дилси продължаваше да боледува. Татко бе казал на Джизъс да не идва вече у дома. А Дилси още болна. Сумата време мина. Един път, след вечеря, седим си ние в гостната.
— Нанси още ли не е свършила в кухнята? — пита мама. — Откога е почнала да мие чинии.
— Куентин да иде да провери — вика татко. — Куентин, я иди виж какво прави Нанси. Кажи й да си ходи.
Отидох в кухнята. Чиниите прибрани, огънят угасен, а Нанси седнала до студената печка. И ме гледа.
— Мама пита дали си свършила — казвам.
— Да — вика Нанси. И пак ме гледа. — Свърших.
— Какво ти е? — питам. — Има ли нещо?
— Нищо, само дето съм негърка. Ама виновна ли съм аз?
Седнала на стола пред изстиналата печка и ме гледа, а на главата й моряшката шапка. Върнах се в гостната. Имаше нещо в кухнята — студената печка ли, какво… Човек си представя една кухня топла, оживена, весела. А с тая студена печка, прибраните чинии… по това време никой не сяда да яде…
— Свършила ли е? — пита мама.
— Да — викам.
— Какво прави?
— Нищо не прави. Свършила е.
— Ще ида да видя — казва татко.
— Сигурно чака Джизъс да я заведе — обажда се Кеди.
— Няма го Джизъс — казвам аз. Нанси ни бе разказала: събужда се една сутрин, а Джизъс изчезнал. „Напуснал ме е — разправяше, — и май в Мемфис е отишъл. Нека и градската полиция да поразиграе.“ „Добре сме се отървали — бе казал татко. — Дано там си остане.“
— Нанси се страхува от тъмното — вика Джейсън.
— И ти се страхуваш — казва Кеди.
— Не е вярно — казва Джейсън.
— Страхливо коте — заяжда го Кеди.
— Не съм! — сърди се Джейсън.
— Стига, Кендис! — обажда се мама. В това време татко се върна.
— Ще ида да изпратя Нанси до пътеката — вика. — Джизъс се върнал.
— Видяла ли го е? — пита мама.
— Не. Ама някакъв негър и съобщил, че е в града. Няма да се бавя.
— И сега ще ме оставиш, да изпращаш Нанси? — вика мама. — Значи, нейната безопасност ти е по-скъпа, така ли?
— Няма да се бавя — казва татко.
— И ще оставиш тия деца без закрила? Точно като се е върнал оня?
— И аз ще отида — вика Кеди. — Нека бе, татко!
— Че какво може да им стори? — казва татко.
— Джейсън! — Този път мама на него се скара. Това си личеше и по гласа, и как му произнесе името. Сякаш е била сигурна, че татко цял ден се е мъчил да измисли най-неприятната за нея история и през цялото време си е знаела, че рано или късно ще я измисли. Мълчах си, защото знаехме с татко, че сети ли се овреме, мама ще го накара да ме остави при нея. Ето защо татко не ме и погледна. Бях най-големият. Бях на девет, Кеди на седем, а Джейсън — на пет години.
— Глупости! — вика татко. — Няма да се бавим.
Нанси ни чакаше с шапката. Стигнахме до пътеката.
— Джизъс винаги е бил добър с мене — каза тя. — Има ли два долара, единият е за мене. — Продължихме по пътеката. — Само да минем пътеката, после ми е лесно.
Тук винаги беше тъмно.
— На това място Джейсън се уплаши на Вси светители — обади се Кеди.
— Не съм се уплашил — каза Джейсън.
— Леля Рейчел нищо ли не може да направи? — попита татко. Леля Рейчел беше много стара. Живееше съвсем самичка оттатък хижата на Нанси. Косата й бе побеляла и по цял ден седеше на прага, пушеше с лула и отдавна не работеше. Казваха, че била майка на Джизъс. Понякога и тя признаваше същото, друг път твърдеше, че нямала нищо общо с него.
— Уплаши се! — повтори Кеди. — Като жаба се уплаши. Като заек. Повече от негър.
— С него никой нищо не може да направи — каза Нанси. — Била съм разбудила дявола в него и само едно нещо можело да го успокои.
— Добре, сега нали го няма? — каза татко. — От какво се боиш? Не оставай насаме с бели мъже и толкоз.