Нанси раздуха огъня.
— Вижте Нанси как си пъха ръцете в огъня — каза Кеди. — Какво ти е, Нанси?
— Имам пуканки — каза Нанси. — Не са много. — И бръкна под леглото за ситото. Беше счупено. Джейсън се разплака.
— Сега не можем да си направим пуканки.
— И без това трябва да си ходим — каза Кеди. — Хайде, Куентин!
— Чакайте — спря ни Нанси, — чакайте! Аз ще го поправя. Защо не ми помогнете да го поправим?
— Ама мене май не ми се иска — каза Кеди. — Късничко е.
— Тогаз Джейсън. Я ела да ми помогнеш. Не искаш ли?
— Не — отвърна Джейсън, — искам да си ходя.
— Шшт — каза Нанси, — шшт. Гледайте сега, така ще го поправя, че Джейсън ще ни изпече пуканките. — Взе парче тел и поправи ситото.
— Няма да държи — каза Кеди.
— Ще държи — каза Нанси. — Стой и гледай. Хайде сега ми помогнете да обелим малко царевица.
И царевицата беше под леглото. Оронихме малко в ситото и Нанси помогна на Джейсън да го закрепи над огъня.
— Не пукат — каза Джейсън. — Отивам си у дома.
— Чакай малко — каза Нанси. — Ей-сега ще почнат. След това ще измислим нещо забавно. — Тя клечеше до огъня. Фитилът на лампата бе вдигнат толкова високо, че пушеше.
— Защо не го смъкнеш малко? — попитах аз.
— Добре е така — каза Нанси. — После ще го подрежа. Вие само почакайте. Пуканките ей-сега ще почнат.
— Не ми се вярва — рече Кеди. — И без това трябва да тръгваме. Ще се тревожат.
— Не! — извика Нанси. — Ей-сега ще запукат. А Дилси ще им каже, че сте при мене. Толкоз време ви работя. Какво, като сте ми дошли на гости? Само почакайте. Всеки миг ще започнат да пукат.
В очите на Джейсън влезе дим и той се разрева. Изпусна ситото в огъня. Нанси грабна мокър парцал и обърса лицето на Джейсън, но той продължаваше да плаче.
— Тихо — скара се тя! — тихо! — Но той не млъкваше. Кеди извади ситото от огнището.
— Изгорели са — каза тя. — Трябва да сложим нова царевица.
— Ти нали всичката сложи — каза Нанси.
— Да — рече Кеди. — Нанси я погледна. После взе ситото, отвори го, изсипа изгорелите зърна в престилката си и почна да ги пробира с тия дълги кафяви ръце, а ние като сме я зяпнали…
— Нямаш ли друга? — попита Кеди.
— Имам — каза Нанси, — имам. Не виждаш ли, тия не са изгорели. Трябва само да ги…
— Искам да си ходим — обади се Джейсън. — Ще ви обадя.
— Я тихо! — каза Кеди. Ослушахме се. Нанси бе вече обърнала глава към залостената врата, а в очите й червеният пламък на лампата. — Някой идва.
И тогава Нанси отново почна да издава оня звук. Седнала до огъня, провеси дългите си ръце между коленете и тихо зави. Внезапно лицето й се ороси на едри капки, които се стичаха по страните й и носеха по едно въртящо се клъбце пламък, почти искрица, угасваща с отлепянето на капките от брадата й.
— Тя не плаче — поясних аз.
— Не плача — каза Нанси. Очите й бяха затворени. — Не плача. Кой идва?
— Не знам — каза Кеди. Изтича до вратата и надникна навън. — Сега вече си тръгваме — рече тя, — татко пристига.
— Ще ви обадя — каза Джейсън. — Вие ме накарахте.
По лицето на Нанси водата продължаваше да се стича.
— Чуйте — каза тя, — кажете му. Кажете му, че ни е весело. Кажете му, че ще се грижа за вас до сутринта. Или му кажете да ме пусне при вас, на пода ще спя. Кажете му, Нанси не иска дюшек. И как ще се повеселим! Помните ли миналия път?
— Мен не ми е весело — каза Джейсън. — Ти си лоша. Пускаш ми пушек в очите. Всичко ще кажа.
V
Татко влезе. Изгледа ни един по един, а Нанси не стана от мястото си.
— Кажете му — рече тя.
— Кеди ни накара да дойдем — каза Джейсън. — Аз не исках.
Татко приближи огъня. Нанси вдигна очи.
— Защо не отидеш да спиш при леля Рейчел? — попита той. Нанси го погледна, а ръцете й висяха между коленете. — Него го няма. Все щях да го видя. Жива душа няма навън.
— В рова е — каза Нанси. — Дебне в рова.
— Глупости — каза татко. — Отде знаеш, че е там?
— Видях знака — рече Нанси.
— Какъв знак?
— Прибрах го. Като се върнах, беше на масата. Свински кокал с още прясно месо, оставен до лампата. Там е той, чака. Излезете ли от тая врата, свършено е.
— Кое е свършено? — попита Кеди.
— Аз не съм портаджия — каза Джейсън.
— Глупости — каза татко.
— Там е той — повтори Нанси. — И в тоя миг гледа през прозореца, чака ви да си идете. После е свършено.
— Глупости — каза татко. — Заключи вратата и ще те заведем у леля Рейчел.
— Няма полза — каза Нанси. Сега вече не гледаше татко, но той се вгледа в дългите й хилави и разтреперани ръце. — Каква полза да се отлага?