— Тогаз какво искаш? — попита татко.
— И аз не знам — каза Нанси. — Не мога нищо да направя. Мога само да отлагам. А от това полза няма. Писано ми е. Каквото и да стане, писано ми било.
— Какво ще стане? — попита Кеди. — Кой ти е писал?
— Никой — рече татко. — Да вървите да лягате.
— Кеди ме доведе — каза Джейсън.
— Иди при леля Рейчел — каза татко.
— Няма полза — рече Нанси. Седеше пред огъня с лакти на коленете си, дългите й ръце висяха. — Сега вече и от вашата кухня няма полза. И в детската стая на дъските да легна, пак същото — на сутринта кръв…
— Шшт! — каза татко. — Заключи вратата, угаси лампата и лягай.
— Страх ме е от тъмното — каза Нанси. — Страх ме е да не стане в тъмното.
— И какво? Ще седиш със запалена лампа цяла нощ? — рече татко. Нанси пак почна да издава оня звук. Седеше пред огъня, а дългите й ръце висяха между коленете. — Проклятие! — извика татко. — Хайде, деца! Времето за лягане мина.
— Отидете ли си, с мен е свършено — обади се Нанси. Сега говореше по-спокойно, лицето й бе отпуснато, досущ като ръцете. — Но каквото и да става, при мистър Лъвлейди имам събрани пари за ковчег. — Мистър Лъвлейди беше дребен, мръсен човек, който събираше негърските застраховки и всяка събота обикаляше хижите и кухните да взема по петнайсет цента. С жена си живееха в хотела. Една сутрин жена му се самоуби. Имаха дете, момиченце. Той замина с детето и след седмица-две се върна, но сам. И в събота отново почнахме да го виждаме по задните улички и пътеките.
— Глупости — каза татко. — Утре като сляза в кухнята, най-напред тебе ще видя.
— Ще видите каквото има да се вижда — каза Нанси, — но само господ може да каже какво е.
VI
Оставихме я седнала пред огъня.
— Ела да залостиш — рече татко. Но тя не помръдна. Повече не ни погледна и остана да седи притихнала и неподвижна между огъня и лампата. Поехме по пътеката и след няколко крачки се обърнахме — през отворената врата видяхме, че още е там.
— Татко — обади се Кеди, — какво ще й се случи?
— Нищо — каза татко. Бе взел Джейсън на раменете си и сега Джейсън се намираше най-високо от всички. Спуснахме се в рова. Огледах се. Тихо. Там, където лунната светлина и сенките се сплитаха, не се виждаше нищо.
— Ако Джизъс се е скрил тук, ще ни види, нали? — попита Кеди.
— Няма го — рече татко. — Той отдавна замина.
— Вие ме доведохте — каза Джейсън отвисоко. Татковият силует на небето напомняше човек с две глави, едната голяма, другата по-малка. — Аз не исках.
Излязохме от другата страна на рова. Хижата на Нанси се виждаше и оттук, зърнахме отворената врата, но нея не видяхме — нали от умора бе седнала до огъня. „Уморих се — бе казала тя. — Какво съм аз? Една негърка. Виновна ли съм?“
Затуй пък я чухме. Щом излязохме от рова, и тя почна — оня звук, който бе уж песен, пък не приличаше на песен.
— Сега кой ще ни пере? — попитах аз.
— Аз не съм негър — обади се Джейсън отвисоко, откъм главата на татко.
— Ти си нещо по-лошо — каза Кеди. — Ти си портаджия. Сега да ни излезе нещо, ще пукнеш от страх. И от негрите си по-страхлив.
— Не съм — каза Джейсън.
— Ще ревнеш — каза Кеди.
— Кеди! — смъмри я татко.
— Няма! — каза Джейсън.
— Страхопъзльо! — каза Кеди.
— Кендис! — скара й се татко.