Христо Ботев
Това ви чака!
(Ако не е истина, не е и лъжа)
Пари, пари, пари! — рекъл едно време Наполеон I и зяпнал беше да глътне цял свят; пари, пари, пари! — думат нашите букурещки народни базиргени1 и слухтят де кой ще да умре, за да му лапнат имотецът; пари, пари, пари! — думаше наш кир Михалаки и беше — чорбаджия. Парите са ум, парите са чувства, парите са живот, парите са бог. За пари Генович е станал шпионин, Найденов мекере, а Михайловски подлец — само нашите букурещки патриоти не работят за пари в кафенето, а за да им се смеле ястието в стомаха. Но от сичките тия златни телци достоен за нашата дълбока почит и за нашето високо внимание е кир Михалаки. А неговата орисница е обща за сичките „велики“ хора, неговата съдба е по-трагическа и от Дон Кишотовата.
Седим срещу Вознесение с дяда Обрешка Картункович на пътя и гледаме как си играят децата на „пещ-пещ-пещице“. Отдолу иде кир Михалаки и като върви, сякаш че и дуварите му думат: „Машаллах, машаллах! Голям човек, умен човек.“ А голям и умен човек беше кир Михалаки: шкембето му — де можеш направи такова шкембе — да събереш шкембетата и на шестех букурещки трътове, макар те и повече народен имот да са изяли; главата му — пет такива глави, каквото има „нашето доктор“, макар то да е професор „на букурещкото медицинско факултето“ и с конския си ум е зачудило и мало, и голямо. Главата и шкембето на кир Михалаки нямаше ги по сичките салхани2. В шкембето му свободно можеха седна пет души турци и да пият кафе; в главата му с трийсет яйца гъска да насадиш; а гърдите му — гърди нямат нашите чорбаджии. Лицето на кир Михалаки мязаше на подница, носът — на мухлясал грозд, ръцете — ръцете му се не виждаха отпред; а крака — само от краката му да направиш 5–6 попа. Отзад кир Михалаки беше някак по-деликатен: вратът му — като талията на свинята, гърбът — като табашки кош, а под гърба — кръгла манастирска трапеза.
— Бягайте беее-й! Бягайте! Чорбаджията иде! — извика едно от хлапетата, като зърна кир Михалакя, и обърна пети, та побягна като опърлено. Децата — едни избягаха, други като втрещени се прилепиха до дуварите, зачевъркаха носовете си и със страх чакаха да измине селският бик. А кир Михалаки — вятърът надул шкембето му като гемеджийско платно — плува ли, плува! „Их! Да има кой да ти избоде с някоя главня едното око, ще замязаш на циклоп“ — рекох аз на ума си; защото тамам тогава учех гръцката митология. Но преди да посегне някой да избоде окото на кир Михалаки — кир Михалаки пресегна и улови едно хлапе за ухото. „Магарета ниедни… за вас черква няма, а? Хайде да се молите богу за бащите си и за майките си.“ „Оле-ле! Чичо Михалаки, откъсна ми ушенцето!“ — извика хлапето и се изкриви тъй, както не се е изкривявало и в ръцете на учителя си. Кир Михалаки пусна хлапето и подкара сичките гологаши сополковци да идат да се молят богу.
„Тъй и Наполеон е теглил ушите на народите, дорде най-после и него уловиха за ухото и го заведоха да се моли богу на св. Елена“ — помислих си аз тогава. Но тъй е и сега: светът,сякаш, направен е един други за ушите да се теглят. А като погледна, ушите на българите видат ми се много големи — май-май магарешки.
— Кольо бе, ти защо побягна, като видя чорбаджията? — попита дядо Обрешко хлапето, което беше вече излязло и подскачаше пред нас с коматче ръжен хляб в ръката си, от което, като отхапнеше, изтриваше си и сополите.
— Побягнах зер, че той тегли за уши.
— А че защо тегли?
— Защото е чорбаджия.
— Ами защо е чорбаджия?
— Хайде де! Защото има пари.
— Ами ако да нямаше той пари, ти немà не щеше да бягаш?
— Е-хе! Ще бягам аз ! Нямаше да грабна тогава тоягата на татя, пък да го закарам на блатото да го напоя — каза хлапето, но като се озърна, изведнъж улови дънцето на потурките си и не чу се — не видя. Погледнах: вятърът се обърнал отгоре и шкембето повлякло кир Михалаки надолу. Кир Михалаки върви, а с него и жената на Мита Ченгелят с пеленаче дете на ръцете си и с още четири други подире си, накичени със сичкия салтанат на сиромашията и едно от друго по-дребни. Ченгелка плаче, а кир Михалаки се подсмива под мустак.
— Моля ти се, кир Михалаке, имай милост от бога — пусни Мита из хапуса3. За 30 гр/оша/ цял месец вече как лежи — а аз сама жена какво да правя? Толкова деца, а залък хляб няма вкъщи… от вчера не са яли…
— А че не съм те карал аз да раждаш толкова деца. Сиромаси хора сте — да сте правиле икономия.
— О-ох, не думай, кир Михалаке, каква кумания да правиш, като кумът — той пò сиромах от нас? За дрешки, за свещи, за туй — за онуй, се ние си харчиме. Само попът — невидяло му се попството, — само той ни зе 9 гроша за кръщене. Пък с 30 гроша кое първен? И то пак отколе да сме ти платиле тия пари, ама нà: магарето го притисна глината, свинята я убиха у вас в градината, а кокошките — ако не вярваш, ела виж — до една изпукаха от пипката… Няма, няма отде да зема; една верига и една черга бяха остале, и тях донесох у вас… Не зная вече какво да правя!