34 The Royal Parks или Кралските паркове в Лондон са част от наследствените владения на английската корона, някои от които са с отворен достъп. Днес те са осем на брой и са разположени на приблизително 2000 хектара. Б.пр.
Няма проблем. Обиколката им е дълга около десет километра, а аз обикновено тичам точно там. Не е трудно.
– Готова ли си? – пита той.
Кимвам и тръгвам към колата му, но той се отправя към изхода.
– Къде отиваш? – викам след него.
– Да тичам – отговаря хладно.
Изведнъж несъбуденият ми мозък осъзнава ситуацията. Той смята да тича по целия път до парка, през него и на връщане? Не мога да се справя с това. Опитва се да ме убие ли?
– Ъъъ... Колко далеч е паркът? – опитвам се да звуча напълно равнодушна, но не съм сигурна, че успявам.
– Шест километра – очите му блестят със задоволство.
Това са двайсет и два километра. Не е възможно да тича толкова много всеки ден. Това е повече от половин маратон. Преглъщам нервно, но го прикривам с кашлица, решена да не му доставям удоволствието да знае, че съм обезпокоена. Придърпвам потника надолу и тръгвам към самомнителния и самодоволен Адонис, който превърна сърцето ми в заплетен възел.
Той набира кода.
– Единайсет, двайсет и седем, петнайсет. – Поглежда ме с лека усмивка. – За бъдеща употреба. – Задържа вратата.
– Никога няма да го запомня – казвам през рамо, минавам покрай него и започвам да тичам към Темза. Мога да се справя. Мога да се справя. Повтарям тази мантра – и кода – отново и отново наум. Не съм тичала три седмици, но отказвам да му позволя да злорадства.
Джеси ме настига и тича до мен няколко метра. Поглеждам прелестната му издължена фигура и се чудя дали този мъж прави нещо не както трябва. Той тича все едно горната част на тялото му няма връзка с долната, краката му носят това високо слабо тяло с лекота. Постигам собственото си темпо и известно време тичаме край реката в удобно мълчание, като от време на време хвърляме погледи един на друг. Джеси е прав – тичането сутрин е наистина отпускащо. Градът не е такава въртележка, по улиците се движат предимно коли за доставки, а типичните шумове от клаксони и сирени не мъчат ушите ми. Въздухът е изненадващо свеж и прохладен.
Половин час по-късно стигаме парка Сейнт Джеймс и следваме тучните му алеи в стабилно темпо. Чувствам се изненадващо добре, като се има предвид, че вече съм минала някъде около 6 километра. Поглеждам към Джеси, който вдига ръка за поздрав на всички, които тичат срещу нас – само жени. Те му се усмихват широко, а на мен хвърлят подозрителни погледи. Извъртам очи и се вглеждам в него, като се опитвам да предвидя реакцията му, но той изглежда абсолютно незасегнат както от жените, така и от тичането. Това може би е неговата загрявка.
– Добре ли си? – пита с лека усмивка, докато гледа към мен.
Не говоря. Това е сигурен начин да се запъхтя, а в момента се справям доста добре. Кимвам в отговор и се съсредоточавам в пътя напред, обзета от надежда мускулите ми да не ме предадат. Трябва да докажа нещо.
Поддържаме равномерно темпо, докато обикаляме парка Сейнт Джеймс и накрая достигаме до Грийн парк. Когато отново поглеждам нагоре, все още виждам едно напълно незасегнато и на практика свежо лице. Чувствам, че натежавам и не знам дали е, защото вече се уморявам, или защото той е ускорил темпото, но се боря да не изоставам. Имаме още 15 километра. Никога не съм тичала 15 километра през живота си. Ако айподът ми беше с мен, щях да си пусна любимите песни в този момент.
Стигаме „Пикадили“ и усещам как белите ми дробове започват да горят, все по-трудно ми е да дишам спокойно и равномерно. Мисля, че вероятно съм достигнала прословутата стена на бегача, която е невъзможно да преминеш. Никога преди не съм тичала толкова, че да я достигна, но сега мога да оценя смисъла на израза. Чувствам се все едно съм се сблъскала в един тон тухли, забити в пясък.
Не трябва да се предавам.
О, това не е хубаво. Напълно съм разбита. Отклонявам се от алеята в Грийн парк и се стоварвам безцеремонно върху тревата в прегряла потна купчина. Лежа разтворила ръце и крака и поемам безценния въздух в претоварените си дробове. Не ми пука, че съм се предала. Това е личният ми рекорд. Боже, той може да тича.
Затварям очи и се съсредоточавам в дълбоко дишане. Повръща ми се. Хладният сутрешен въздух, който обгръща проснатото ми тяло, е повече от добре дошъл, но в един момент достъпът ми е затворен от здраво стройно тяло, което се надвесва над мен. Отварям очи и срещам зеления му поглед, който може да съперничи на дърветата, които ни заобикалят.
– Бебче, изтощих ли те? – подсмихва се той.
Исусе, дори не се е изпотил. Аз, от друга страна, не мога да говоря. Повдигам се изпод него като някакъв скапан бегач, какъвто съм, и му позволявам да обсипе лицето ми с целувки. Сигурно имам ужасен вкус.