– Ще дойда утре. Всичко наред ли е? – Той се завърта на стола си и прокарва поглед по тялото ми. – Благодаря, Джон. Обади се, ако ви трябвам. – Той оставя телефона, без да отклонява поглед от мен и скръства ръце на гърдите си. – Харесва ми роклята ти – гласът му е нисък и дрезгав.
Поглеждам надолу към моята разкроена рокля на цветя. Тя е дълга до коляното и вероятно получава одобрението му. Изненадана съм, че Кейт я е опаковала. Тя е доста лятна, с дълбоко деколте отзад и без ръкави. Усмихвам се на себе си. Още не е видял гърба и аз нямам намерение да му го показвам, защото ще ме накара да се преоблека. Сигурна съм.
Намятам плетена бежова жилетка и премятам велурената си чанта през глава.
– Готов ли си? – питам.
Той се изправя на крака и ме приближава с намръщена физиономия. Очаквам да ме целуне, но той не го прави. Вместо това слага слънчевите си очила, поема ръката ми и ме издърпва към вратата. Ще прекарам целия ден с него, а той дори не иска да ме целуне?
– Няма да ме докоснеш цял ден, така ли?
Той поглежда към сплетените ни ръце.
– Докосвам те.
– Знаеш какво имам предвид. Наказваш ме.
– Защо да го правя, Ава? – придърпва ме в асансьора. Много добре знае какво искам да кажа.
Поглеждам към него.
– Искам да ме докоснеш.
– Знам, че искаш. – Той натиска кода.
– Но няма да го направиш?
– Дай ми това, което искам, и ще го направя. – Той не ме поглежда. Не мога да повярвам.
– Извинение?
– Не знам, Ава. Има ли за какво да се извиняваш? – Той все още гледа право напред. Не среща погледа ми дори в отражението на вратите.
– Съжалявам – казвам. Не мога да повярвам, че се извинявам. И не мога да повярвам, че толкова отчаяно се нуждая от неговото докосване.
– Не, ако ще се извиняваш, трябва поне да изглежда, че съжаляваш.
– Съжалявам.
Очите му срещат моите в огледалото.
– Наистина ли?
– Да, съжалявам.
– Искаш ли да те докосна?
– Да.
Той се обръща бързо към мен, притиска ме към огледалната стена и буквално ме покрива с тялото си. Веднага започвам да се чувствам по-добре. Не беше толкова трудно.
– Започваш да разбираш, нали? – устните му притискат моите, а бедрата му се притискат към корема ми.
– Разбирам – задъхвам се аз.
Той нахлува с език в устата ми, а аз се хващам за раменете му и впивам нокти в раменете му. Да, така е много по-добре. Посрещам езика му и се топя от допира.
– Доволна ли си? – пита той, като прекъсва целувката.
– Да.
– Аз също. Да вървим!
Отиваме в Камдън за закуска. Денят е хубав и аз вече съм прегряла, но ще се помъча още малко. Все още има възможност да ме прибере у дома опозорена и да ме накара да се преоблека.
Джеси ме взима от тротоара и ме повежда на отсрещната страна на улицата, където има малко старомодно кафе.
– Мястото ще ти хареса. Ще седнем отвън. – Той измъква огромен плетен стол и ми го предлага.
– Какво ще ми хареса? – питам, докато сядам на възглавница на точки.
– Тук правят най-добрите яйца по бенедиктински. – Той ми се усмихва широко, когато вижда, че погледът ми грейва.
Сервитьорката се приближава олигавена при вида на Джеси в цялата му мъжка божественост, но той въобще не осъзнава това.
– Два пъти яйца по бенедиктински – сочи в менюто, – силно черно кафе и капучино с допълнително сметана, без шоколад и захар, моля! – Обръща лице към сервитьорката и я отнася с една от неговите усмивки, запазени само за жени. – Благодаря.
Тя се олюлява леко и аз се усмихвам на себе си. Да, той имаше точно такъв ефект и върху мен.
Накрая сервитьорката успява да каже:
– Как предпочитате яйцата – с шунка или със сьомга?
Той ù подава менюто и сваля очилата си, така че тя понася пълното въздействие на зашеметяващо красивото му лице.
– Със сьомга, моля!
Поклащам глава втрещено и проверявам телефона си, докато сервитьорката бавно записва поръчката.
– Бяло или пълнозърнесто?
– Моля? – откъсвам поглед от телефона и установявам, че тя все още се върти край нас.
– Бяло хлебче ли предпочиташ, или пълнозърнесто? – повтаря Джеси с лека усмивка.
– Пълнозърнесто, моля!
Той отново отправя зелените си очи към сервитьорката.
– И за мен пълнозърнесто, благодаря ви!
Тя му се усмихва и най-накрая се оттегля.
– Как са краката ти? – пита той, но аз знам, че не това го кара да хапе долната си устна.
– Добре. Често ли тичаш? – Вече знам отговора. Никой не става посред нощ и не изминава двайсет и пет километра, освен ако не приема тичането много сериозно.
– Това ме разсейва. – Той повдига рамене и се обляга назад със замислено изражение.