Влизам навътре в стаята и проследявам погледа на Кейт до стената зад вратата.
– Какво е това? – задава Кейт въпроса, който подскача из собствената ми глава.
– Не знам. Нямаше го преди – оглеждам огромния дървен, подобен на разпятие кръст, подпрян на стената. С огромните си черни винтове от ковано желязо, поставени в ъглите, изглежда като внушително произведение на изкуството. – Трябва да е една от големите стенни украси, за които Джеси говореше. – Пиближавам творението и прокарвам длан по силно полираното дърво. Поразително е, въпреки че изглежда малко заплашително.
– О! Извинете, дами! – И двете се извръщаме и откриваме мъж на средна възраст с гащеризон, който държи шлайф-машина в едната си ръка, а в другата кафе. – Добре изглежда, нали? – Той сочи рамката с шлайфа, докато отпива от кафето си. – Просто проверявам размера, преди да направя другите.
– Ваше дело ли е? – питам невярващо.
– Определено. – Той се смее и застава до мен пред кръста.
– Зашеметяващ е – мисля на глас. Ще пасне съвършено с леглото, което проектирах и което Джеси толкова хареса.
– Благодаря, госпожице – казва мъжът гордо. Обръщам се и виждам Кейт да наблюдава произведението на изкуството намръщена.
– Ще ви оставим – кимвам на Кейт да тръгваме и тя се усмихва на работника, преди да ме последва извън стаята.
Вървим към площадката.
– Не го разбрах – оплаква се тя.
– Това е изкуство, Кейт – смея се.
– Какво има горе?
Проследявам погледа ù нагоре по стълбите до последния етаж и спирам, за да погледам с нея. Тези заплашителни врати са леко открехнати.
– Не знам. Мисля, че може да е конферентна зала.
Кейт се качва по стълбите.
– Да погледнем!
– Кейт! – тръгвам след нея. – Кейт, стига!
– Само ще надникнем – казва и избутва вратата. – Мамка му! – изписква. – Ава, виж това!
Добре, любопитството ми вече е възбудено. Изтичвам до горе по стълбите към конферентната зала и спирам рязко до Кейт.
„Мамка му!“
– Извинете!
И двете поглеждаме в посока на гласа, в който се долавя чуждестранен акцент. Тантуреста дама, която държи почистващи кърпи и антибактериален спрей, се клатушка към нас.
– Не, не, не. Аз чистя. Обща зала затворена за почистване. – Тя ни изкъшква към вратата.
– Споко, сеньорита! – казва Кейт през смях. – Гаджето ù притежава това място.
Горката жена се присвива от грубостта на Кейт и ме оглежда бързо, преди да се поклони.
– Много съжалявам – напъхва спрея в престилката си и стиска ръце с набръчкани пръсти. – Господин Уорд не казва, че вие идва.
Въртя се притеснено на място от паниката на жената и хвърлям към Кейт възмутен поглед, но тя не забелязва. Прекалено е заета да оглежда колосалната зала, в която стоим. Усмихвам се успокоително на испаноговорящата чистачка, която се чувства неудобно от моето присъствие.
– Наистина няма нищо – уверявам я. Тя отново се покланя и се отмества настрана, оставяйки мен и Кейт да се потопим в обстановката.
Гледам втренчено наоколо и първото нещо, което ме поразява, е красотата на стаята. Точно като всичко останало в имението и тази стая е обзаведена с красиви мебели, изработени от качествени материали. Мястото е огромно, несъмнено се простира на половината от етажа, а докато се оглеждам наоколо, осъзнавам, че всъщност обикаля около стълбището. Влезли сме в центъра на стаята. Таванът е висок и сводест, дървени греди се простират от край до край, а между тях висят златни полилеи, които предлагат мъждива светлина. В стаята доминират три прозореца, покрити с пурпурно и с щори от златни ширити. Километри златна коприна, вързана с пурпурни ширити, е събрана леко встрани от прозорците с прости златни скоби, а тъмночервените стени осигуряват драматичен контраст със сложно украсените легла, подредени по външния диаметър на стаята.
Легла?
– Ава, нещо ми подсказва, че това не е конферентна зала – прошепва Кейт.
Тя тръгва надясно, докато аз оставам замръзнала на място и се опитвам да проумея това, което виждам. Това е огромна, супер луксозна обща спалня... Общата стая.
По стените няма картини, което освобождава място за различни метални рамки, куки и лебедки, всички изглеждащи достатъчно невинно, като екстравагантни стенни украшения, но мозъкът ми започва да преодолява шока и значението на стаята и съдържанието ù започва да прониква в ума ми. Милиони причини се опитват да ме отвлекат от заключението, до което бавно достигам, но няма друго обяснение за устройствата и приспособленията, които ме заобикалят.