Сядам, когато чувам високия рязък глас на Кейт, последван от омиротворителните нотки в тона на Сам, който се опитва да я успокои. Тя излита от стаята си, Сам тича след нея и се бори да я издърпа обратно.
– Разкарай си шибаните ръце от мен, Самюъл! Тя трябва да знае.
– Чакай малко... Кейт.... Ааа! Защо направи това, мамка му? – Кейт отдръпва коляното си от слабините на Сам и го оставя стенещ и превит на две по средата площадката, преди да връхлети в дневната и да ме прониже със сините си очи.
– Какво? – питам неспокойно. – Какво трябва да знам?
Кейт хвърля на Сам мръсен поглед, когато той се появява на вратата на дневната, стиснал слабините си, а после му сочи един стол и мълчаливо настоява да седне. Сам изкуцуква до стола и сяда с болезнено съскане.
– Ава, той идва насам – казва ми тя спокойно. Не знам защо избира този тон. Няма да ме успокои изобщо.
Ахвам и поглеждам към Сам, който отказва да ме погледне. Нямало е да ми каже? Глупаво си мислех, че Джеси ще направи това лесно.
– Трябва да се махна – проплаквам, когато проклетият ми телефон започва отново да звъни. – Шибай се! – крещя на тъпото нещо.
– Откарай я! – Кейт се обръща към Сам. – Тя не е в състояние да шофира.
– О, не, не и аз. – Той вдига ръце и клати глава. – Това е нещо, което ще ми струва живота. И без това трябва да говоря с теб – той кимва с глава към Кейт.
Всички подскачаме при страшния трясък на вратата. Сърцето ми се качва в гърлото, когато поглеждам към Кейт. Сам стене и то не заради болката, която Кейт му е причинила.
– Ти, мръсен предател! – мърмори тя гневно и пронизва Сам с острите си сини очи.
– Хей, не съм казал и една шибана дума! – Минава в защита той. – Не е нужно да си ядрен физик, за да се сетиш къде е тя.
– Не отваряй, Кейт! – умолявам.
На вратата отново започва да се тропа. Боже, не искам да го виждам. Защитите ми не са достатъчно силни в момента. Подскачам при новата поредица от удари, последвана от хор от клаксони.
– За Бога! – крещи Кейт и притичва през стаята, за да погледне през прозореца. – Мамка му! – Тя вдига щората и се залепва за стъклото.
– Какво? – отивам при нея на прозореца. Знам, че е той, но защо е тази врява?
– Виж! – крещи тя и сочи надолу. Принудително поглеждам, като проследявам посоката на ръката ù, и виждам „Астън Мартин“ на Джеси, изоставен насред улицата с широко отворена шофьорска врата. Зад него вече има опашка от коли. Няма достатъчно място, за да могат да минават и това причинява гневни избухвания и свирене на клаксони. Всичко се чува добре от тук.
– Ава! – реве той, а след това тропа на вратата още няколко пъти.
– О, по дяволите, Ава! – мърмори Кейт. – Този мъж е ходещ и говорещ бутон за детонация, а ти току-що го натисна. – Тя тръгва към вратата.
Тичам след нея.
– Не съм натискала нищо, Кейт. Не отваряй! – Навеждам се през парапета и гледам как Кейт се спуска надолу към входа.
– Не мога просто да го оставя да създава анархия на улицата.
Връщам се в дневната паникьосана и подминавам Сам, който все още седи на стола, разтрива болното си място и мърмори неразбираеми думи.
– Защо не каза на Кейт? – питам го рязко по пътя си към прозореца.
– Съжалявам, Ава.
– Трябва да се извиниш на Кейт, не на мен. – Обръщам се и не откривам и следа от забавния, дързък човек, когото толкова харесвах. Вместо това там седи напрегнат, неспокоен и плах мъж.
– Извиних се. И не можех да ù кажа, преди Джеси да каже на теб. Трябва да знаеш, че това го изяждаше отвътре, откакто те срещна.
Смея се на опита на Сам да защити приятеля си и отново поглеждам през прозореца. Джеси все още крачи отвън, явно отчаян и натиска бутоните на мобилния си телефон. Знам на кого се обажда. В същия момент телефонът в ръката ми започва да крещи. Гледам втренчено надолу към улицата и ме залива паника, когато някакъв шофьор слиза от една от блокираните коли.
Кейт излиза и маха с ръце към Джеси. Той изобщо не обръща внимание на приближаващия се шофьор и вместо това се обръща към Кейт. Жестовете на ръцете му са настоятелни, докато говорят и след няколко минути Джеси се качва в колата си. Облекчение залива цялото ми тяло, но той само паркира по малко по-разумен начин, за да даде възможност на другите коли да минат.
– Боже, Кейт! Какво направи? – викам към прозореца.
– Какво става? – пита Сам от стола си. Не му отговарям.
Стоя неспособна да помръдна и гледам как Джеси се обляга на колата ми, главата му е отпусната победено и ръцете му висят отстрани. Поглежда към Кейт и дори от тук виждам страданието, засенчило лицето му. Кейт протяга към него ръка и прокарва длан нагоре-надолу. Жестът е успокоителен. Това ме убива.