– Благодаря, Клайв.
Скачам в асансьора, набирам кода и се моля да не е имал време да го пренастрои за краткото време, в което ме нямаше. Въздишам облекчено, когато вратата се затваря и асансьорът ме понася към панорамния апартамент. Той все пак трябва да отвори вратата, защото нямам ключ.
Стомахът ми се преобръща няколко пъти, когато вратата на асансьора се отваря и се изправям пред двойната врата към апартамента на Джеси, но се мръщя на себе си, щом виждам, че вече е отворена. Чува се музика – много силна музика.
Отивам до вратата и леко я отварям. Ушите ми на мига са бомбардирани от всяка посока от песента „Ангел“. Думите ме удрят като мълния и ме карат да застана нащрек. Точно сега песента звучи силно и депресиращо, а не тихо и страстно, както когато правихме любов. Трябва да намаля звука или да я изключа. Толкова е въздействаща. И няма начин да избягаш от нея, тя се сипе от всички говорители. Може би Джеси не е тук. Може би системата се е повредила, защото не би могъл да понесе този шум дълго време. Притискам с ръце ушите си, докато оглеждам огромното пространство и се опитвам да открия дистанционното. Изтичвам в кухнята и забелязвам едно на плота. Бързо намирам копчето за звука и намалявам музиката... много.
След като съм се погрижила за нивото на шум, тръгвам да търся Джеси. Когато стигам до стълбите, изритвам нещо, което започва да се търкаля с дрънчене по пода. Бързо вдигам бутилката и я поставям на масичката в основата на стълбището, след това вземам по две стъпала наведнъж.
Отивам право в основната спалня, но Джеси не е там, затова продължавам да търся като обезумяла във всяка стая на етажа. Не е в никоя от тях. Преполовявам стълбите надолу, когато очите ми се спират на празната бутилка, която вдигнах.
Водка е или по-скоро е била. Вече е празна.
Залива ме вълна от безпокойство и милиони мисли нахлуват в ума ми. Никога не съм виждала Джеси да пие, никога. Всеки път, щом се предлагаше алкохол, той отказваше и си поръчваше вода вместо това. Никога не ми е хрумвало да попитам защо. Но сега, като се замислям за безгрижно хвърлената на пода празната бутилка, осъзнавам, че нещо не е наред.
Споменът, когато настояваше да не пия в петък, се връща в ума ми като приливна вълна, а онзи път в Синия бар, когато толкова настойчиво искаше да ми даде вода, внезапно вече не изглежда толкова необичайно или неразумно.
Чувам трясък и очите ми се откъсват от празната бутилка водка. Поглеждам към терасата навън.
– Моля те, не! – прошепвам на себе си.
Огромните стъклени врати са отворени. Тичам по останалия път надолу по стълбите и през дневната. Набивам спирачки при вратата, когато виждам Джеси да се мъчи да стане от един от шезлонгите. Със затворени очи ли съм била през последните няколко седмици? Толкова неща съм пропуснала.
Около кръста му е увита кърпа, а в ръка държи бутилка водка, която стиска здраво, докато се мъчи да се изправи на другата си ръка. Ругае здраво.
Замръзвам на място, докато гледам този мъж, в когото се влюбих, този физически силен, страстен и пленителен мъж, който сега е деградирал до пияна развалина. Как ми се е изплъзнало това? Още не съм успяла да проумея другите гадости, които се струпаха върху мен днес. А сега и това, като капак на всичко останало?
След като успява да се изправи, той се обръща към мен. Очите му са празни, а лицето му е безизразно. Изобщо не прилича на себе си.
– Закъсняла си, жено – слива думите и ме гледа свирепо. Никога не ме е гледал така. Никога не ми е говорил така, дори когато е бил ядосан.
– Пиян си – изтърсвам. Знам, че е тъпо да го кажа, но другите думи са избягали с писъци от ума ми. Очите ми бяха подложени на ужасни изпитания днес.
– Колко наблюдателно от твоя страна! – Вдига бутилката и изгълтва остатъка от водката, преди да избърше уста с опакото на ръката си. – Обаче не съм достатъчно пиян. – Тръгва напред и аз инстинктивно се дръпвам от пътя му, защото знам, че ще ме нарани, ако се забие в мен.
– Къде отиваш? – питам, когато ме подминава.
– Какво те интересува? – отсича, без дори да ме погледне. Следвам го в кухнята. Гледам как хвърля празната бутилка в мивката, измъква нова от хладилника и започва да отвинтва капачката. – Мамка му! – изсъсква и разтърсва ръка. Едва тогава забелязвам, че цялата е подута и нарязана. Той упорства с капачката, като накрая я маха и отпива огромна глътка.
– Джеси, ръката ти трябва да бъде прегледана от лекар.
Той протяга ръка пред себе си и отпива още веднъж от бутилката.
– Гледай! Още щети, които ти причини – изръмжава. „Аз ли?“ – Да, може да стоиш там... да стоиш там и да изглеждаш озадачена... и... и... объркана. Аз те предупредих – изкрещява. – Не те ли предупредих? Аз... предупредих те! – истеричен е.