– Ще трябва да измеря стаите и да начертая някои схеми – изплювам думите импулсивно.
– Чудесно! – звучи облекчено. – Ще накарам Джон да те разведе. Той може да ти помага с рулетката. Утре?
Утре ли? Нетърпелив е.
– Не мога утре, нито в сряда. Съжалявам.
– О! – казва той тихо. – Правиш ли посещения вечер?
Не ми харесва да правя вечерни посещения, но много клиенти работят от девет до пет и не са на разположение през деня. Все пак предпочитам вечерите пред уикендите. Никога не се оставям да ме уговорят за среща през уикенда.
– Мога да дойда утре вечер – изтърсвам, докато обръщам страницата на бележника. Последната ми среща е в пет с госпожа Кент. – Около седем? – питам и вече го записвам.
– Перфектно. Бих казал, че те очаквам с нетърпение, но това няма да е вярно, защото няма да те видя. – Убедена съм, че се подсмихва. Чувствам го по тона му. Просто не може да се спре. – Ще предупредя Джон да те очаква в седем.
– Около – поправям го. Нямам представа колко време ще ми отнеме да се измъкна от града по това време на деня.
– Около – потвърждава той. – Благодаря, Ава.
– Моля, господин Уорд. Довиждане! – Затварям и започвам да чукам с нокът по предните си зъби.
– Ава! – вика Патрик от кабинета си.
– Да? – Извъртам стола, за да го погледна.
– Имението. Те искат теб, цветенце. – Той свива рамене и се връща към компютъра си.
Не, не те, той ме иска.
Четвърта глава
Прелитам през срещите във вторник и напускам чудесната нова градска къща на госпожа Кент малко след шест.
Госпожа Кент има изключителен вкус към скъпи неща. Съпругът ù – господин Кент, е управител на „Строители на яхти Кент“. Къщата в Кенсингтън е третият им дом за четири години. Аз проектирах интериора на всички тях. Още щом работата по дадена къща бъде завършена, госпожа Кент решава, че не може да си представи как остарява там (тя е поне на седемдесет години), къщата излиза на пазара, продава се и аз започвам от нулата по тяхното ново жилище.
Скачам в колата и се отправям към Съри Хилс. Не разкрих на Кейт причината да се прибера у дома по-късно. Ако ù бях казала, само щях да подхраня любопитството ù и щеше да ми се наложи да отговоря на въпроса защо се връщам в имението. Щях, разбира се, да излъжа и да ù пробутам същата глупост, която пробутах на себе си – че проектът ще бъде добър за портфолиото ми и че магнитът от мускулеста прелест няма никакво влияние върху решението ми, изобщо никакво.
Спирам пред интеркома, но още докато натискам копчето, за да сваля прозореца на колата, портите започват да се отварят. Поглеждам към камерата и решавам, че Джон сигурно ме чака. Продължавам по покрития с чакъл път до предната площадка и откривам, че Голямото момче стои на стълбището, изпълвайки рамката на двойната врата и с неизменните слънчеви очила на носа.
– Добър вечер, Джон! – поздравявам и взимам папката и чантата си. Дали ще говори днес?
Не. Той кимва и се обръща. Тръгва навътре и ме оставя да го следвам до бара. По-пълно е от последния път.
– Марио! – избуботва той.
Един дребен мъж изскача иззад бара.
– Да?
– Дай на госпожица О’Ший нещо за пиене, моля! – Джон обръща скритите си очи към мен. – Ще се върна. Джеси има спешен въпрос.
– За мен ли? – изстрелвам аз и се изчервявам леко от внезапния въпрос.
– Не, за мен.
– Той ще остане ли в кабинета си? – питам нервно. Задавам прекалено много въпроси за нещо толкова незначително, въпреки че той ме увери, че ще ме остави да работя с Джон. Дори мисълта за този мъж ме превръща в нервна развалина.
Устните на Джон трепват. Явно се опитва да потисне усмивка. Изстенвам вътрешно. Той знае.
– Всичко е наред, момиче. – Той се обръща и преди да ме остави на бара, хвърля на Марио странен поглед, а дребният барман му отговаря с махване на кърпата.
Зяпам наоколо и забелязвам една жена да се смее с мъж на средна възраст на близка маса. Това е същата жена, която видях в тоалетните миналия петък. Облечена е в черен костюм с панталон и изглежда изключително изискано. Сигурно е отседнала тук за известно време. Бизнес, може би? Мъжът, който я придружава, става, предлага учтиво ръка, жената я приема с усмивка, изправя се, хваща го под ръка и двамата излизат от бара, като разговарят и се смеят.
Решавам да поседна, докато чакам Джон, кацвам на един стол и вадя телефона си, за да проверя за съобщения и пропуснати обаждания.
– Искате ли вино?
Вдигам поглед и откривам, че дребният барман ми се усмихва. Той говори с акцент и решавам, че е италианец. Много е нисък и е сладък с мустаците си и с оредяващата си черна коса.