– Моля те, недей! – прошепва.
– Какво? – Знам дяволски добре какво.
– Знаеш какво. Каза, че няма да се налага повече да те виждам.
– Излъгах. Не мога да стоя далеч от теб, затова ще трябва да ме виждаш отново... и отново... и отново – казвам го бавно и показвам явно намерението си. Тя вдишва и започва да отстъпва назад от мен.
Този път няма да я оставя да се измъкне.
– Упорството ти да се бориш с това само ме прави по-решен да докажа, че ме искаш. – Не откъсвам очите си от нейните. – Това става цел на мисията ми. И ще направя всичко – наистина всичко.
Леглото спира отстъплението ù и тя вдига ръце.
– Спри! – изтърсва и аз спирам, но само защото виждам, че явно е разстроена. – Дори не ме познаваш – отчаяно се опитва да убеди себе си, че това е лудост. Така е и това ме плаши, но не мога да си тръгна отново.
– Знам, че си невъзможно красива. – Тръгвам напред и мисля, че мога да я накарам да се почувства много по-добре, ако само я взема в ръцете си. – Знам какво чувствам и знам, че ти също го чувстваш. – Спирам, когато телата ни се докосват. Усещам пулса ù през нейната рокля и моя костюм. – Кажи ми, Ава! Какво пропуснах?
Тя свежда лице, но аз не губя време и повдигам лицето ù отново към моето. Чувствам се като истинско копеле, когато виждам сълзи в очите ù.
– Съжалявам. – Обгръщам с длан бузата ù и нежно бърша сълзите.
– Ти каза, че ще ме оставиш на мира. – Тя ми хвърля въпросителен поглед.
– Излъгах, извинявай. Не мога да стоя далеч от теб, Ава.
– Вече каза, че съжаляваш, но отново си тук. Да очаквам ли цветя и утре? – Наистина съм копеле, но не бих правил това, ако не знаех със сигурност, че тя ме желае. Защо е толкова упорита? Не ми остава нищо друго. Трябва да ù напомня. Да ù напомня какво е усещането. Вдигам очи и бавно започвам да навеждам устни към нейните. Трябва да бъда нежен.
Ава не ме спира и когато устните ни се докосват леко, тя е тази, която поема инициативата, като сграбчва сакото ми и започва да диша тежко в лицето ми. Треперя като шибан лист, облекчен и напрегнат от дни сдържано желание.
– Някога чувствала ли си се така? – питам, докато я придърпвам по-близо и прокарвам устни през ухото ù.
– Никога.
Отпускам се облекчено и гризвам меката част на ухото ù.
– Готова ли си вече да спреш да се бориш? – питам тихо и прокарвам език по ухото ù, а после надолу по шията, по гладката кожа. Миризмата и вкусът ù са божествени.
– О, Боже! – казва задъхано и аз поглъщам думите ù на отдаване, като нежно пъхвам език в устата ù, благодарен, че го приема.
– Мммм... – стена и прекъсвам целувката ни неохотно, за да получа потвърждение от тази красива жена. – Това „да“ ли е?
– Да.
В мен пламват милион искри. Надежда, която просто не разбирам, залива цялото ми тяло. Кимвам и продължавам да показвам своята признателност, като обсипвам с леки целувки лицето ù.
– Трябва да те имам цялата, Ава. Кажи, че може да те имам цялата!
Тя се колебае, но съвсем кратко.
– Вземи ме!
Не губя повече време. Обвивам с ръка тънката ù талия и повдигам лекото ù тяло от земята. Отнасям я до стената и нежно я притискам към нея, докато устните ни се впиват жадно, все по-обезумели, по-отчаяни. Вече и двамата сме на една и съща страница. Ръцете ми са навсякъде. Не мога да спра.
Отказвам да освободя устните ù, когато започва да избутва сакото от раменете ми, само отстъпвам леко, за да ù помогна. Нищо няма да спре това. Когато се освобождавам от сакото, я блъсвам отново в стената, малко по-силно, отколкото възнамерявам, но тя сякаш не се притеснява от нетърпението ми и отговаря на моята лудост съвършено.
– По дяволите, Ава! – казвам задъхано. – Подлудяваш ме – завъртам хълбоци, в опит да облекча пулсирането в члена си и изтръгвам тих вик от устните ù. Ръцете ù стискат косата ми. Усещането е неземно и ме подтиква да дръпна роклята ù нагоре и да се отъркам в нея още веднъж. Захапвам леко долната ù устна и дръпвам. Дишам неконтролируемо в лицето ù, докато притискам още веднъж слабините си към корема ù, доволен от стоновете, които издава. Тя откъсва поглед от мен и отпуска глава назад. Изложената пред очите ми шия е твърде голямо изкушение, за да устоя. Изгубен съм.
– Джеси...
Едва усещам как изрича задъхано името ми, докато хапя кожата ù.
– Джеси, идват хора. Трябва да спреш – започва да се гърчи в прегръдката ми, потривайки се в твърдия ми член.
„Мамка му!“
– Няма да те пусна, не сега – изпъшквам думите и тихо се моля тя да не се отдръпне.
– Трябва да спрем.
– Не! – звуча настойчиво, но не мога да спра. Мамка му, знам, че има хора, които се мотаят наоколо и ги мразя за това.