– Бих пила едно, но шофирам.
– Ах! – възкликва той. – Нещо малко! – Вдига малка винена чаша и тегли черта с пръст през средата.
О, по дяволите! Не би трябвало да пия на работа, но нервите ми са опънати до скъсване. Той е някъде в тази сграда и това е достатъчно объркващо. Кимам с усмивка.
– Благодаря.
Той вдига бутилка „Зинфандел“7 и аз отново кимвам.
7 Зинфандел – червен винен сорт грозде с произход Италия и Хърватия. Б.пр.
– Роклята ви е направо... ъм... как го казвате... поразителна? – Той налива малко повече от половин чаша. Всъщност я пълни.
Поглеждам надолу към черната ми прилепнала рокля. Да, предполагам, че „поразителна“ е думата, която може да се използва за моята рокля. Винаги се чувствам добре в нея. Тя подчертава всяка извивка, която имам, а като се има предвид, че съм размер десет8, няма много за показване. Но ако живея още дълго с Кейт, това може да се промени. Пренебрегвам тихия глас в главата ми, който ме пита дали съм я облякла с надеждата да видя Уорд.
8 Десети размер се равнява приблизително на размер 42 по българските стандарти. Б.пр.
– Благодаря – усмихвам се.
– Удоволствие мое, госпожице О’Ший. Оставям ви на мира. – Той вдига кърпата си и започва да бърше гранитния плот.
Отпивам от виното, докато чакам Джон. То е прекалено леко и докато се усетя, съм го изпила.
– Здравей!
Завъртам се на стола и се озовавам лице в лице с жената, която беше увиснала на врата на Уорд в петък. Тя ми се усмихва, но това е най-неискрената усмивка, която някога съм имала удоволствието да видя.
– Здравейте! – казвам учтиво.
Марио притичва с паникьосано лице и размахва кърпата си във въздуха.
– Госпожица Сара! Не, моля! Не говори!
„Какво?“
– О, млъкни, Марио! Не съм тъпачка – изплюва тя.
Горкият Марио трепва, след което продължава да бърше бара, като не спира да следи с поглед Сара. Искам да скоча в негова защита, но докато размишлявам дали да го направя, тя протяга ръка.
– Аз съм Сара. А ти си?...
О, да. Последния път, когато ме попита, аз не отговорих и си тръгнах доста набързо. Приемам ръката ù и я разтърсвам леко, докато тя ме оглежда подозрително. Сигурна съм, че не ме харесва. Вижда ме като заплаха.
– Ава О’Ший – казвам и бързо освобождавам ръката си.
– И си тук, защото?...
Смея се леко. Сигурна съм, че знае точно защо съм тук, което само потвърждава предположението ми, че се чувства застрашена и се отклонява от пътя си, за да ме накара да се чувствам неудобно. „Прибери ноктите, жено!“
– Аз съм интериорен дизайнер. Тук съм, за да взема размерите на новите стаи.
Тя вдига вежда и махва с ръка във въздуха, за да привлече вниманието на Марио. Тази жена е нещо друго. Нейната отчужденост е същата по размер с дързостта на Уорд. Русата ù коса трепва, устните ù са също толкова нацупени и червени, каквито бяха в петък, с тази разлика, че днес е облечена в прилепнал сив костюм с панталон. Била съм жестока, когато съм преценила, че е навлязла в четирийсетте. Вероятно е в средата на трийсетте – много по-близо до възрастта на Уорд, отколкото съм аз. Бързо обуздавам блуждаещите си мисли и умствено шляпвам собствения си отчаян задник.
– Слоу джин9 и тоник, Марио! – настоява тя през мен. Няма моля, няма усмивка. Наистина е доста груба. – Малко си млада за интериорен дизайнер, нали? – Тонът ù е враждебен и тя не гледа към мен, когато говори.
9 Слоу джин (анг. slow gin) е ликьор, подобен на вишновката, получен от накисване на трънки в джин. Б.пр.
Наежвам се. Наистина не я харесвам. Какво вижда Уорд в нея, освен прекалено подутите нацупени устни и очевидните гръдни импланти?
– Така е. – Съгласявам се. Тя се чувства застрашена и от младостта ми. Добре.
Повече от облекчена съм, когато Джон се появява на вратата, сваля очилата и хвърля на Сара особен поглед, след което ми кимва. Какви са всички тези погледи, които си хвърлят хората наоколо? Не се замислям повече. Кимването на Джон е знакът, от който се нуждая, за да избягам от Сара. Поставям празната чаша на бара по-рязко, отколкото възнамерявам, и Марио се извръща сепнато. Усмихвам се извинително и се смъквам от стола.
– Приятно ми беше да се запознаем, Сара – казвам любезно. Това е лъжа. Не я харесвам и знам, че чувствата ни са взаимни.
Тя не ме поглежда. Приема питието, което Марио ù подава, без дори да благодари и се отдалечава, за да говори с някакъв бизнесмен в другия край на бара.
Когато стигам до Джон, той ме повежда към голямото стълбище във фоайето и към новото разширение.