– Ще се оправя сама, Джон. Не искам да те задържам.
– Всичко е наред, момиче – буботи той, докато отваря вратата на най-далечната стая.
Залавяме се за работа, мерим и се връщаме назад от стая в стая. Джон покорно държи ролетката и кимва всеки път, щом дам наставление. Изразът „човек на малко думи“ е бил измислен за Джон, сигурна съм. Той говори с кимванията си и въпреки че очите му са закрити от слънчевите очила, мога да определя кога гледа към мен. Записвам всичко, което ми е нужно, в папката, а идеите вече се въртят в главата ми.
Час по-късно сме готови. Имам всички необходими размери. Следвам огромното тяло на Джон обратно към фоайето, докато търся телефона в чантата. Скоро осъзнавам, че в отчаянието си да се отърва от Сара, съм го оставила на бара.
– Оставила съм телефона си на бара – мърморя в гърба на Джон.
– Ще се погрижа Марио да го прибере. Джеси иска да ти покажа една от другите стаи, преди да тръгнеш – информира ме той равно.
– Защо?
– За да добиеш идея за изискванията. – Той поставя карта-ключ в поставката, отваря вратата и ме въвежда.
О, добре. Няма да боли, пък и съм любопитна.
„Леле!“ Влизам в средата на стаята. Миниапартамент би описвал помещението по-добре. Свободната площ вероятно е по-голяма от апартамента на Кейт. Чувам, че вратата се затваря зад мен, обръщам се и виждам, че Джон ме е оставил сама, затова стоя тихо и попивам изобилния разкош на декора.
Тази стая е обзаведена по-пищно от помещенията, които видях досега, ако това е възможно. Гигантското легло, което властва в стаята, е покрито с богат ленен сатен в тъмно пурпурно и златно, а стените зад него са облепени в релефен наситен вихър от матово злато. Тежки завеси се спускат до дебелия килим, а осветлението е слабо и меко. Едно от ключовите изисквания на Уорд беше чувственост и който е проектирал тази стая, го е постигнал напълно. Защо просто не наеме отново същия дизайнер?
Отивам до големия прозорец и поглеждам навън към задния двор. Площта, на която е разположено имението, е огромна, гледката е страхотна, а тучната зеленина на Съри се разстила на километри. Мястото наистина е специално. Минавам покрай чудесен скрин с чекмеджета от тъмно дърво и прокарвам длан по него. Оставям папката и чантата отгоре, след което се отпускам на лежанката, разположена на перваза на прозореца.
Седя и попивам обстановката. Хотелът е невероятен и несъмнено съперничи на много от най-известните вериги в най-големите градове по света. Голямата стенна украса привлича вниманието ми. Доста е странна, но е красиво изработена и стигам до заключението, че вероятно е антика. Тя е наполовина прикачена към стената и се разширява нагоре към тавана, където се простират огромните греди. Наподобява на решетка, но по нея няма друг материал или осветление за украса. Завъртам глава намръщено и подскачам, защото чувам звук, който идва от банята.
Мамка му! Джон ме е въвел в стая, в която е настанен някой... Дали? Вече не чувам нищо. Оставам неподвижна и мълчалива и се ослушвам за движение. Не чувам нищо повече, затова се отпускам малко, но скоро извъртам глава обратно, тъй като бравата на вратата на банята се помръдва. О, по дяволите!
Би трябвало да бягам, преди някой нещастен човечец да излезе от банята, вероятно гол, и да открие непозната жена да стои като дърво насред шикозния апартамент. Хвърлям се към скрина, за да взема чантата и папката и се обръщам към изхода. Но ахвам и изпускам чантата на пода, когато пред мен се открива най-великолепната гледка.
Замръзвам на място и се взирам в Джеси Уорд, който стои на вратата на банята и не носи нищо, освен чифт свободни дънки.
– Това някаква шега ли е? – едва не се изсмивам. Очаквам обяснение, но такова не идва.
Опитвам се да не обръщам внимание на великолепния мъж и неистово ровя в мозъка си за напътствие, но той е безполезен. Не съм сляпа. Доброволно ще призная, че съм си представяла гърдите му повече от веднъж и че истината надминава и най-смелите ми очаквания. Този мъж е повече от съвършен. Какво да правя? Той просто стои там с леко наклонена глава и ме гледа втренчено през дългите си мигли. Очите му ме пронизват, устата му е отпусната и виждам надигането и спускането на гърдите му. Има определение за него – той не е прекалено едър, просто е чисто... изваяно... съвършенство. И ако въздейства опустошително на сетивата ми напълно облечен, полугол е в състояние да докара апоплектичен удар на всяка жена. Вдишвам дълбоко въздух.
Боже, коремът му е релефен, а тежкото му дишане кара мускулите му да се свиват и отпускат. Какво прави той тук само по чифт дънки, свежо обръснат и разкриващ дори още повече красота? Умствено се плесвам. Очевидно е каква игра играе. Знаех, че не трябва да му се доверявам. Той е нереален и толкова скапано нагъл, че е почти непривлекателно... почти.