Целувката му става по-страстна, а натискът на бедрата му се усилва.
– О, Господи! – пришепва той в устните ми. – Не съсипвай това!
„Не съсипвай какво?“ Защо ми се моли? Или се моли на себе си? Но всичко се изяснява, когато чувам някой да вика името на Джеси. Разпознавам студения враждебен глас на Сара и моето надигащо се удоволствие умира така внезапно, както се появи.
„Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му!“ – крещя многократно в главата си. Отпуснатото ми възбудено тяло внезапно се сковава, пръстите ми се забиват в раменете на Джеси. Какво правя? Гаджето му кръстосва отвън, а аз се натискам с него и ръцете му са навсякъде по мен. Отвратителна съм!
Той задълбочава целувката, притискайки устните ми почти до болка, а езикът му нахлува в устата ми настойчиво. Знам, че се опитва да ме задържи. Пуска бедрото ми и премества ръцете си на хълбоците ми, за да не мога да помръдна. Мисли, че ще избягам. И аз наистина ще избягам. Когато освобождава устните ми, главата ми автоматично се отпуска.
– Вратата е заключена – уверява ме той тихо.
Не мога да продължа сега. Може да не харесвам жената, но не искам да съсипвам нечия връзка. Причиних малко щети, но мога да спра, преди да сме стигнали до точка, от която няма връщане.
Той протяга ръка и стисва челюстта ми. Повдига главата ми и държи здраво, докато съсредоточава зелените си езера право в мен. Бръчката на челото му се вижда ясно, докато търси в очите ми нещо... Надежда, мисля.
– Моля те! – оформя само с устни.
Поклащам леко глава в ръката му, поглеждам надолу към гърдите му и стисвам очи. Ръката му се стяга на бедрото ми и той леко разтърсва брадичката ми в отчаян опит да ме измъкне от черупката, в която съм пропълзяла.
– Не бягай! – Той почти сдъвква думите и затова прозвучава повече като заповед.
– Не мога да го направя – прошепвам и усещам как той отпуска ръката си и ръмжи от безсилие.
– Джеси! – чувам гласа на Сара отново, но този път по-близо.
Напълно замаяна грабвам роклята от пода, след което отивам на бегом в банята, тръшвам вратата зад себе си и заключвам бързо. Облягам се на дървото буквално гола, опитвам се да контролирам накъсаното си дишане и гледам към тавана, за да спра сълзите си.
Струва ми се, че долавям приглушени гласове, идващи от стаята, и се опитвам да стабилизирам дишането си, за да чуя какво става. Но няма нищо. Нито звук, нито разговор... нищо. Проклинам се за това, че съм почти гола и че не успях да избягам, а се наложи да се заключа в банята и да се крия като отчаяна кучка, каквато съм. Истински се срамувам от себе си. Изневерявали са ми много пъти. На много бутилки вино съм осъждала онези „други жени“, критикувала съм ги и съм им пожелавала някои наистина безмилостни отмъщения. Сега аз съм една от тях. Стена и удрям с длан челото си.
„Кучка!“
Щом чувам вратата да се затваря, замръзвам и се ослушвам внимателно. Той тръгва ли си, или се връща? И в двата случая трябва да се облека, затова търся сутиена си в смачканата материя, събрана в ръцете ми, но него го няма там. Разтърсвам роклята като обезумяла и се моля да се появи, но пак... нищо. Въздъхвам и стъпвам в роклята, издърпвам я нагоре по тялото си и се пресягам отзад, за да дръпна ципа. Ще трябва да мина без сутиен, защото със сигурност няма да се опитам да си го взема от стаята.
Отивам до огледалото, за да се видя и всичко е така, както подозирам. Изглеждам ужасно. Очите ми плуват в непролети сълзи, устните ми са подути и червени, а бузите ми пламтят. Изглеждам измъчена. Аз съм измъчена. Напразно се опитвам да се оправя, за да мога да изляза поне с частица достойнство, но не мога да избягам от изтерзания си вид. Това ще бъде истински позорен път.
Трепвам, когато на вратата се чука.
– Ава!
Мълча. О, Боже, той звучи почти ядосано. Прокарвам пръсти през косата си и потупвам очи с кърпичка, за да попия сълзите. Не изглеждам по-добре, но знам, че ще се почувствам по-добре, когато изляза оттук, затова се стягам да се изправя срещу неприятната задача и внимателно отключвам вратата. Тя се отваря рязко, като едва не ме избутва. Джеси изпълва входа – той е ядосан – и блокира пътя ми.
Поглеждам покрай него в стаята и не откривам никого. Сигурно е страшно убедителен лъжец, защото все още е без риза, а Сара не ме чака, за да ми изскубе косата. Той няма право да ме гледа с неодобрение и да ме кара да се чувствам като разочарование. Избутвам го и минавам.
– Къде отиваш, по дяволите? – вика след мен.
Не отговарям. Забързвам крачка, грабвам чантата си и се измъквам във фоайето, като чувам как Джеси ругае, докато бягам.