– Ава!
Слизам бързо по стълбите и поглеждам нагоре. Забелязвам, че той излита от апартамента и се мъчи да надене тениската си. Отивам към бара, за да си взема телефона и откривам Марио да сервира на някакви господа. Добрите обноски ме спират да си го поискам моментално, затова заставам търпеливо и чакам, като се въртя смутено през цялото време.
– Получи ли това, за което дойде? – студеният глас на Сара се забива в плътта ми. О, Боже, дали тя знае? Има ли двусмислие в този въпрос?
Обръщам се, залепила фалшива усмивка.
– Мерките ли? Да.
Тя ме оглежда с лакът, подпрян на хълбока и с питие пред лицето. Знае.
Джеси нахлува в бара и спира пред нас. Поглеждам го с ужас. Може ли да е по-прозрачен? Хвърлям поглед към Сара, за да преценя реакцията ù на тази малка сцена и виждам, че гледа замислено към двама ни. Определено знае. Трябва да си тръгна.
Обръщам се отново към бара. Слава Богу, Марио ме забелязва.
– Госпожице О’Ший, ето! Трябва да опитате. – Той ми подава някакъв шот.
– Телефонът ми при теб ли е, Марио?
– Опитайте! – настоява той.
В отчаянието си да се измъкна оттук обръщам цялото нещо на една глътка и трепвам, когато то прогаря гърлото ми.
Устата ми оформя буквата „О“, докато стискам очи.
– Еха!
– Добро ли?
Изпускам дълга и гореща въздишка и му подавам обратно чашата.
– Да. Много е добро. – Той вдига чашата, намига и ми подава телефона.
Приглаждам роклята, поемам дълбоко въздух и се обръщам към двамата души, които не искам да видя никога повече.
– Остави това горе. – Уорд ми подава папката, но не пуска, когато я дръпвам леко.
– Благодаря. – Мръщя му се. Той ме гледа втренчено и хапе долната си устна, а челото му е напълно смръщено. Накрая пуска и аз пъхам папката в чантата. – Довиждане! – оставям и двамата в бара и тръгвам към колата. Той не може да ме преследва, когато Сара е там и това е огромно облекчение.
Качвам се в колата и паля, пренебрегвайки гласа в главата ми, който крещи, че съм пила повече от допустимото. Това е крайно безотговорно от моя страна, но отчаянието не ми оставя друг избор. Измъквам колата на заден и виждам как Джеси изскача на подскоци от вратата. Не може да е истина!
Неистово превключвам на първа, потеглям рязко и оставям облак прах зад себе си. Когато мъглата и прахът зад мен спадат, в задното огледало виждам Джеси да размахва ръце като разбеснял се лунатик.
Давам газ по оградената с дървета алея, главата ми се върти (смесица от алкохол и стрес) и се опитвам да се съсредоточа в пътя пред себе си. Поглеждам към таблото и забелязвам, че карам неразумно бързо и без фарове и колан. Не мога да си събера ума.
Портите се появяват пред мен и аз отпускам педала на газта.
– Отворете се, моля ви, отворете се! – умолявам, докато спирам. – Отворете се! – Тупвам волана от безсилие и клаксонът изсвирва, от което скачам стресната в седалката. Звукът от приближаваща кола притегля погледа ми в огледалото.
– О, по дяволите! – ругая, докато фаровете приближават.
Колата спира зад мен, вратата се отваря и Джеси излиза. Крачи напред с отмерена крачка и аз не се опитвам да се залъгвам, че не е вбесен. Само защото не е получил своето? Драматично стоварвам ръце и глава върху волана. Чувствам се напълно смазана. Целта ми да избягам, без да се налага да задавам въпроси или да давам обяснения, е напълно провалена. Не че му дължа някакви обяснения.
Шофьорската врата е изтръгната и той хваща ръката ми. Издърпва ме нежно от колата и взима ключовете от таблото.
– Ава – поглежда ме неодобрително. Искам да му се развикам, но той започва пръв. – Ти си почти пияна. Кълна се в Бога, ако се беше наранила...
Трепвам при думите му и се смъмрям наум, че съм толкова безразсъдна. Стоя пред него, поглъщам недоволството му и се чувствам унизена и жалка. Той хваща брадичката ми, за да ме огледа. Навежда се за целувка, виждам го в очите му. О, моля те! Наистина нямам нужда от това. Дръпвам лицето си от ръката му.
– Добре ли си? – пита той меко и отново посяга към мен.
Измъквам се.
– Странно, но не. Не съм. Защо направи това?
– Не е ли очевидно?
– Желаеш ме.
– Повече от всичко.
– Не съм срещала друг, толкова самодоволен, колкото си ти. Планирал ли го беше? Когато ми се обади вчера, беше ли планирал всичко това?
– Да – няма никакво извинение в тона му. – Желая те.
Нямам представа как да се справя с това. Той ме иска, следователно ме взима.
– Би ли отворил, моля те? – Тръгвам към портите, но те все още не са помръднали, когато достигам до тях. Завъртам се по най-заплашителния начин, който мога да докарам. – Отвори проклетите порти!