– Наистина ли мислиш, че ще те оставя да скиташ безцелно навън на километри от дома?
– Ще повикам такси.
– В никакъв случай. Ще те закарам.
Поглеждам към колата му. „Астън Мартин“ – черен, лъскав и красив. Разбира се.
– Просто отвори шибаните врати! – крещя му.
– Внимавай с шибания език!
„Да внимавам с шибания език?“ Искам да го ударя, да падна на колене и да рева от безсилие. Чувствам се като пълна глупачка – унизена и засрамена.
– Не съм готова да бъда поредната резка на явно отрупаната колона на леглото ти – изплювам. Имам малко повече самоуважение от това... така да се каже.
– Наистина ли вярваш в това?
Спорът ни е прекъснат, когато мобилният му телефон започва да звъни. Той бързо го вади от джоба си.
– Джон? – той се обръща и започва да крачи. – Да... добре – разговорът приключва бързо. – Ще те заведа у дома. – Протяга ръка.
– Не! Моля те, просто отвори портите! – умолявам и това не е тонът, който се опитвах да възпроизведа.
– Не, няма да те пусна навън сама, Ава. Точка. Идваш с мен.
Обръщам глава, щом чувам някаква кола да отбива от главния път.
– Мамка му! – реве Джеси, измъква телефона си от джоба и в същото време се опитва да ме хване.
Портите започват да се отварят, а аз изтичвам да грабна чантата си от колата.
– Джон, не отваряй шибаните порти! – крещи той в телефона, после замълчава. – Добре, кажи на Сара да не го прави!
Щом отворът е достатъчно голям, се промушвам през него, точно когато портите започват да се затварят отново. Виждам как Джеси тича към колата си, натиска нещо по таблото и те отново започват да се отварят. Вадя телефона си и набирам номера на такситата, докато вървя по алеята. Свързвам се и се опитвам да заговоря, но изведнъж оставам без въздух, когато той ме сграбчва през кръста.
Пищя, Джеси ме вдига, извърта ме и ме мята през рамото си.
– Няма да скиташ сама! – Тонът му е изключително властен и ме кара да се чувствам много по-млада. Или пък него по-стар, не съм сигурна кое от двете.
– Какво те интересува? – казвам бързо. Кипя от яд и подскачам нагоре-надолу, докато той крачи към колата си.
– Очевидно нищо, но имам съвест. Няма да си тръгнеш от тук, ако не си в моята кола. Разбираш ли ме? – Спуска ме на земята, стъпвам на крака, а после ме вкарва в колата си, след което тръшва вратата и се качва в моето „Мини Купър“, за да го премести встрани от алеята.
Хиля се самодоволно, като виждам как избутва седалката докрай назад, но дори така той с труд натъпква високото си мускулесто тяло вътре. Изглежда доста смешно.
Той е намусен на връщане, а когато се мята в колата си, ми се намръщва свирепо, след което пали двигателя и потегля.
Пътуването до дома е болезнено тихо и плашещо бързо. Мъжът е заплаха на пътя. Иска ми се поне да беше пуснал радиото, за да ни отърве от неловкото мълчание.
Завистливо се възхищавам на неговия DBS10. Сгушвам се в седалката, обшита с акри черна кожа и се взирам навън през прозореца по целия път до дома. Усещам как очите му се приковават в мен доста често, но не обръщам внимание, съсредоточена върху гърления рев на двигателя, който поглъща пътя пред нас. Какво стана току-що?
10 DBS – модел на английските автомобили „Астън Мартин”. Б.пр.
Той стига до Кейт, като следва моите кратки и резки напътствия, отбива и аз се измъквам.
– Ава! – чувам го как ме вика, но аз трясвам вратата на колата, тичам по пътеката към къщата и изругавам гласно, когато осъзнавам, че ключовете ми са у него. Обръщам се, за да се върна, но чувам рева на двигателя и виждам как той отпрашва обратно.
Кривя лице възмутена. Направил го е нарочно. Така ще трябва да му се обадя и да поискам мило да ми ги върне. Има да чака. По-скоро ще мина без колата. Връщам се и тропам на вратата.
– Къде са ти ключовете? – пита Кейт, когато отваря.
Мисля бързо.
– Поправят спирачките на колата ми. Забравих да сваля ключовете от вкъщи.
Тя приема извинението ми без повече въпроси.
– Има резервен ключ в гърнето до кухненския прозорец – тича обратно нагоре по стълбите и аз я следвам, като моментално отварям бутилка вино, след което преравям хладилника за нещо за ядене. Нищо не ми харесва. Виното ще свърши работа. – Вино?
– Да, моля! – Кейт се връща в кухнята. Вече е в пижамата си и аз нямам търпение да последвам нейния пример. Наливам ù чаша вино, като се опитвам да придам на лицето си каквото и да е изражение, различно от шока, който знам, че е изписан.
– Добър ли беше денят ти? – питам.
Тя се срива в един от различните столове около ниската чамова маса.
– През по-голямата част от деня събирах стойки за торти. Човек би решил, че хората са достатъчно мили, да ги връщат. – Тя отпива от виното и въздъхва благодарно.