– Добро утро! – пея на Том, докато минавам странично покрай бюрото му в четвъртък.
Той ме поглежда през очилата си с дебели рамки – безочливо модно изявление, израз на усилието на Том да накара хората да го приемат сериозно. Бих могла да му кажа, че е по-добре да разкара жълтата риза и сивите панталони, които са почти като клин. Това ще свърши повече работа.
– Някой правил ли е секс? – хили се самодоволно. – Добре дошла в клуба! Аз съм изтощен.
– Том, ти си такава кучка! – Имитирам отвратена физиономия, докато хвърлям чантата си на бюрото. – Нещо ново? – питам, за да отклоня разговора от сексуалните лудории на Том.
– Не. Само ще отскоча до госпожа Бейнс за едно гушване. Тя ми позвъни снощи в единайсет, за да ме пита дали може да очаква електротехниците тази сутрин. Прекъсна ме точно по средата на...
– Стига! – вдигам ръце. – Не искам да знам. – Сядам и се завъртам на стола към него.
– Извинения, скъпа. Беше наистина добре обаче. – Намига ми, скача от стола си и ми праща въздушна целувка. – Au revoir13, сладкишче!
13 Au revoir (фр.) – довиждане. Б.пр.
– Довиждане! О, къде е Виктория? – викам след него.
– Срещи – провиква се и тряска вратата след себе си.
Обръщам се към бюрото си в момента, в който Сали поставя чаша кафе пред мен. Вдигам го незабавно и отпивам, докато тя кръжи нервно около мен.
– Патрик се обади, за да ти напомни, че няма да е тук днес – казва тя.
– Благодаря, Сали. Добре ли прекара уикенда?
Тя се усмихва, кимва ентусиазирано и намества очилата на носа си.
– Да, благодаря, че попита. Довърших кръстатия бод и почистих всички прозорци отвън и отвътре. Беше чудесно – казва тя замечтано и отива да пуска фактури.
Почистване на прозорци? Чудесно? Момичето е симпатично, но, мили Боже, скучно е като телефонен указател.
Няколко часа прекарвам в разчистване на входящата си поща. Проверявам дали последното почистване на „Луссо“ е завършено и сграбчвам телефона си, когато той започва да подскача по бюрото ми. Извъртам очи, когато виждам името на екрана. Джеси просто няма да спре. Вчерашният ден беше безмилостна бомбардировка от обаждания, всяко от които оставих без отговор, а той все още не се е отказал. Трябва да говоря с него най-накрая. Той има нещо, от което се нуждая... колата ми.
В един излизам от офиса, за да се срещна с Кейт за обяд.
– Останали ли са прилични мъже на този свят? – пита тя замислено, попивайки устни със салфетка. – Губя желание да живея.
– Не беше толкова зле, нали? – питам. Срещата ù вчера вечерта беше провал. Разбрах, че не е минала добре още щом влезе в апартамента в девет и половина.
Тя пуска салфетката в празната си чиния и я избутва.
– Ава, когато един мъж извади калкулатор в края на вечерята, за да сметне колко дължиш ти, това обикновено не е добър признак.
– Значи няма да го виждаш повече?
Тя се мръщи.
– Не. Сагата със сметката беше достатъчно лоша. Но когато ме остави пред нас с таксито и прие двайсетачката, която му предложих, направо ме довърши.
– Била си евтина среща – кикотя се.
– Да. – Тя вдига телефона, започва да чука по екрана и го вдига, за да ми покаже. – Сандвич с бекон, салата и домат, плюс две води – ти дължиш дванайсет лири. – И двете се смеем на провалената среща на Кейт. Харесва ми това, че се отнася толкова безгрижно към живота. Тя твърдо вярва, че всичко ще се случи, когато трябва да се случи. Подкрепям я за това.
– Кога ще бъде готова колата ти? – пита тя.
Спирам да се смея. Тя трябва да я вземе, за да посети баба си в Йоркшир в събота, а вече е четвъртък. Трябва да се заема с това. – Ще звънна в гаража по-късно – уверявам я.
– Нямам нищо против да взема вана.
– Не, няма проблем. Не мисля, че „Марго“ ще те откара дотам. – „Марго“ е двайсетгодишен, ярко розов фолксваген кемпър, който плюе и пуши из цял Лондон, докато разкарва тортите.
Телефонът ми звъни и Кейт се навежда, за да види кой се обажда. Дръпвам го от масата прекалено бързо, но е късно. Поглеждам към Кейт нервно и натискам отново червения бутон, след което оставям телефона обратно възможно най-небрежно. Нервната ми реакция не убягва на Кейт. Малко неща успяват.
– Джеси? – казва тя с вдигната вежда. – Какво може да иска?
Не съм споделила с нея нищо за ужасните събития от вторник. Срамувам се прекалено много.
Свивам рамене.
– Кой знае?
– Имало ли е още неприлични съобщения?
О, повече от съобщения. Кейт щеше да процъфти от моята драма и точно затова не съм ù казала. Ако не изрека думите на глас, мога да се престоря, че не се е случило... почти.
– Не – отговарям с въздишка.
Тя ме поглежда въпросително и ме кара да се чувствам така, сякаш ме проучва.