– Заслужаваш да се позабавляваш – казва замислено. – След Мат определено заслужаваш малко забавление.
– Знам – съгласявам се. – Трябва да се връщам на работа. – Навеждам се и целувам Кейт по бузата. – Обичам те.
– Да, аз също. Ще закъснея довечера. В „Хилтън“ има конгрес на сладкарите. – Тя става и ми махва с ръка, когато се опитвам да ù дам пари за обяда. – Мой ред е.
Разделяме се пред бара – Кейт се отправя към ателието си, а аз към офиса.
Прибирам се у дома, преобличам се и се сривам на дивана. В този момент телефонът ми започва да звъни. Номер, който не познавам.
– Ава О’Ший – обявявам. Няма отговор. – Ало?
– Сама ли си?
Гласът ме удря като парен чук в корема. О, по дяволите! Изправям се и отново сядам. Умът ми мигновено е нападнат от видения на Джеси, който стои гол пред мен с умоляващи очи. Точно затова избягвам обажданията му. Влиянието му върху мен е смущаващо и напълно нежелано. Не мога да спра да треперя.
Защо името му не се появи на телефона ми?
– Не – лъжа. По челото ми избива пот.
Чувам как въздиша. Шумна въздишка.
– Защо ме лъжеш?
Скачам отново от дивана. Откъде знае? Стрелкам се през дневната, а виното ми се разлива от чашата. Поглеждам към пътя, но не виждам колата му. Паникьосана и с буца в гърлото затварям телефона, но той звъни отново. Хвърлям го на дивана и го оставям да звъни. Той спира за малко и после отново започва.
– Махай се!
Крача из дневната, гриза ноктите си и пия вино. Събитията от вторник нахлуват отново в ума ми, но не лошите неща. О, не... само хубавите. Как ме караше да се чувствам, как усещах ръцете му върху мен... всичко, преди да чуя пискливия студен глас на приятелката му. Слагам капак на мислите си и се напрягам, когато телефонът ми обявява получено съобщение. Пълзя предпазливо към дивана, сякаш апаратът може да скочи и да ме захапе. Дръпвам го и отварям съобщението.
Вдигни си телефона!
Звъни отново в ръката ми и ме кара да подскоча, въпреки че го очаквах. Мъжът е неуморим. Оставям го отново да се иззвъни и доста детински отговарям на съобщението:
Не.
Крача още нагоре и надолу, лоча вино и стискам телефона си. Не минава много време и пристига ново съобщение.
Добре, идвам.
– Какво? О, не! – крещя на телефона. Едно е да изключвам телефона си, но е нужно да се съвзема, за да се опитам да го отблъсна, когато е в кръв и плът и гледа право в мен.
Като обезумяла отварям регистъра с обажданията и го набирам. Позвънява веднъж.
– Твърде късно, Ава – провлича той в слушалката. Зяпвам телефона несигурно и тогава започва думкането.
Изтичвам до площадката и се навеждам над парапета, докато той тропа по вратата.
– Отвори вратата, Ава! – думка отново.
Какво си мисли? Толкова ли е отчаян?
Дум, дум, дум!
– Ава, няма да помръдна от тук, докато не говориш с мен, моля те!
Дум, дум, дум!
– Ключовете ти са в мен, Ава. Ще си отворя.
О, мамка му! Ще го направи. Добре, ще го пусна, ще чуя какво има да казва, а после може да си върви. И без това колата ми трябва. Просто трябва да стоя възможно най-далеч от него, да държа очите си затворени и да не дишам дълбоко, за да не долавям аромата му. Не трябва да му позволявам да ме разнежва. Оставям чашата на масата на върха на стълбището и се поглеждам в огледалото. Косата ми е вдигната нагоре, но поне още не съм свалила грима си. Можеше да е и по-зле. Шляпвам се наум за това че ми пука. Колкото по-зле изглеждам, толкова по-добре, нали? Той трябва да се отдръпне.
Дум, дум, дум!
Втурвам се надолу по стълбите с уверени и решителни крачки и отварям вратата ядосана. Обречена съм. Продължавам да подценявам (или да забравям) ефекта, който този мъж има върху мен. Вече треперя.
Ръцете му са подпрени на рамката на вратата и той ме поглежда през присвитите си клепачи. Диша тежко и изглежда много вбесен. Русата му коса е напълно разрошена, брадата му е набола, а бледорозовата му риза е разкопчана на яката и е затъкната в сиви панталони. Той изглежда възхитително.
Пробива дупки в мен със зелените си очи.
– Защо спря? – Дишането му е затруднено.
– Какво? – питам нетърпеливо. Тук е, за да ме пита това? Не е ли очевидно?
Стиска зъби.
– Защо избяга от мен?
– Защото беше грешка – процеждам през също толкова стиснати зъби. Раздразнението ми от неговото безочие надвива другия, по-нежелан ефект, който има върху мен.
– Не беше грешка и ти го знаеш – казва той. – Единствената грешка беше, че те пуснах да си отидеш.
Не мога да го направя. Опитвам се да затворя вратата, но ръката му я запъва от другата страна и я спира.