Вдигам ръце до стегнатите му гърди и го избутвам.
– Спри, моля те!
Той се дръпва и измъква телефона от джоба си.
– Мамка му! – Той не се обажда и обръща разгневените си очи към мен. – Още не си го казала.
Зашеметена съм от неспособността ми да изрека няколко много прости думи.
– Нямам интерес – прошепвам. Думите звучат отчаяно и го знам. – Трябва да спреш. Каквото и да мислиш, че си почувствал, каквото и да мислиш, че съм почувствала аз, грешиш. – Не споменавам Сара, защото така ще призная, че тя е единствената причина да спра това. Не е, разбира се. Съществува разликата във възрастта, фактът, че на челото му е изписано „разбивач на сърца“ и дори още по-важната част... той изневерява.
Той се смее.
– Да мисля? Ава, не се опитвай да описваш ставащото като плод на въображението ми. Това въображението ми ли беше? Гласувай ми малко доверие!
– Ти ми гласувай шибаното си доверие!
– Езикът! – крещи той.
– Казах ти да си вървиш – казвам спокойно.
– А аз ти казах да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че не ме искаш. – Взира се в мен очакващо, сякаш знае, че не мога да го кажа.
– Не те искам – промърморвам, докато гледам право в зелените му очи и трепвам, когато той се присвива, сякаш думите ми са му причинили физическа болка.
Той вдишва рязко и изглежда засегнат.
– Не ти вярвам.
– Би трябвало – формулирам думите ясно и това отнема всичката ми сила.
Взираме се един в друг сякаш цяла вечност, но аз първа отмествам поглед. Не мога да измисля какво още да кажа и тихомълком го умолявам да си тръгне, преди да поема по път, за който съм сигурна, че ще бъде опасен.
Той прокарва ръце през косата си, ругае цветисто и после излиза. Щом вратата се тръшва зад него, позволявам на въздуха да нахлуе в дробовете ми и се отпускам на стената.
Това безспорно беше най-трудното нещо, което някога съм правила, което е нелепо, защото би трябвало да е най-лесното. Дори не мога да разбера причините. Обиденото му изражение, когато заявих, че не го искам, едва не ме съсипа. Исках да изкрещя „И аз го почувствах!“, но къде щеше да ме отведе това? Знам точно къде – подпряна на стената, с Джеси, проникнал дълбоко в мен. И въпреки че дори самата мисъл ме кара да тръпна, това щеше да е огромна грешка. Усещам се вече проядена от вина заради моето жалко поведение. Той е един неверен задник. Истински Адонис, но и неверен задник. Всичко в този мъж крещи „беда“. А шибаните ми ключове все още са у него.
Шеста глава
Напълно съм будна, а будилникът още не е звъннал. Не съм мигнала. С дълга въздишка се измъквам от леглото и се отправям към банята, за да взема душ. Очаква ме натоварен ден в „Луссо“, така че по-добре да започвам.
Ще бъда на крак часове наред – ще обикалям комплекса, за да се уверя, че всичко е както трябва да бъде. Намъквам едни торбести скъсани дънки (не мога да понеса мисълта да ги изхвърля), избеляла тениска и джапанки. Вдигам небрежно косата си и се моля да не се разрошва, когато се приготвям за вечерта. Съмнявам се, че ще имам време да се прибера и да взема душ, затова отварям малкия си куфар и го зареждам с всичко необходимо за къпане в „Луссо“ по-късно. Вадя калъфа за дрехи и слагам в него моята черешовочервена тясна рокля, приглаждам я внимателно и се моля да не се измачка. Последни взимам черните велурени обувки на високи токчета и обиците от черен оникс и проверявам дали куфарчето ми е заредено с всичко, което ще ми трябва. Ще бъде истински подвиг да се справя с багажа в метрото, но нямам друга възможност без колата. Кейт сигурно ще трябва да вземе „Марго“ до Йоркшир.
Когато слизам по стълбите, с изненада откривам ключовете от колата ми да лежат на стъпката пред вратата. Значи човекът се е вразумил и я е докарал. Това значи ли, че се е вразумил и се е отказал да ме преследва? Разбрал ли е посланието? Вероятно да, защото нямаше нито обаждания, нито съобщения, откакто се изпари снощи. Разочарована ли съм? Нямам време да мисля за това.
– Тръгвам – провиквам се към Кейт. – Колата ми е тук.
Тя провира глава през вратата на ателието си.
– Супер, късмет! Ще дойда по-късно, за да изпия всичкото скъпо шампанско.
– О, да. Ще се видим по-късно. – Тичам по пътеката и спирам, когато виждам евтин мобилен телефон, смазан на парчета по средата на тротоара. Знам откъде се е появил. Изритвам го в канавката и продължавам към колата си. Поставям нещата си в багажника и скачам на шофьорската седалка, но се оказвам на километри от волана.
Засмивам се и местя седалката така, че краката ми да достигат педалите. Паля двигателя и изскачам от кожата си, когато от уредбата гръмва Блър. Дали увреденият слух се дължи на възрастта му? Намалявам звука и се сепвам, когато осмислям, че в песента се пее за някаква провинциална къща. Опитвам се да не се разсмея на малката му шега и вадя диска от уредбата. През целия си живот не съм срещала толкова самонадеян човек. Замествам нежелания диск с „Министри ъф саунд“ и се отправям към доковете Сейнт Катрин.