Спирам пред „Луссо“, обръщам лице към камерата и портите се отварят мигновено, позволявайки ми да паркирам. Виждам доставчици да разтоварват съдове и чаши, докато вадя куфарчето си от багажника и се отправям към сградата. Идвала съм тук милиони пъти, но все още съм зашеметена от чистата екстравагантност на това място.
Когато влизам във фоайето, виждам Клайв, един от портиерите, да си играе с новото компютърно оборудване. Той е част от екипа, който ще осигурява обслужване на ниво на шестзвезден хотел и ще организира всичко – от ежедневно пазаруване до билети за театър, наем на хеликоптер и резервации за вечеря. Пресичам мраморния под, който е полиран до съвършенство и се отправям към огромното извито портиерско бюро на Клайв. Забелязвам десетки черни вази и стотици червени рози, поставени грижливо отстрани. Поне няма да преследвам доставчика на цветя.
– Добро утро, Клайв! – казвам, докато приближавам бюрото.
Той вдига поглед от мониторите, а по дружелюбното му лице е изписана паника.
– Ава, четох ръководството четири пъти тази седмица и все още съм объркан. Никога не сме имали подобно нещо в „Дорчестър“14.
14 Дорчестър – луксозен петзвезден хотел в Лондон. Б.пр.
– Не може да е толкова трудно – успокоявам старото момче. – Пита ли екипа по наблюдението?
Той хвърля очилата си на бюрото раздразнено и разтрива очи.
– Да, вече три пъти. Сигурно мислят, че съм малоумен.
– Ще се справиш – уверявам го. – Кога започват да се нанасят?
– Утре. Готова ли си за довечера?
– Попитай ме отново следобед! Ще се видим след малко.
– Добре, любима. – Той отново се втренчва в инструкциите и мърмори под нос.
Отивам до частния асансьор на панорамния апартамент и набирам кода. Качвам се на последния етаж и започвам да пренасям вазите с цветята между петнайсетте етажа на сградата. Подреждането им ще ме държи заета известно време.
В десет и половина се връщам във фоайето и подреждам последните цветя по масите, подредени до стените.
– Цветя за госпожица О’Ший.
Вдигам поглед и виждам младо момиче, което зяпа впечатляващото фоайе.
– Моля?
Тя сочи папката си.
– Имам доставка за госпожица О’Ший.
Извъртам очи. Не ми казвайте, че са дублирали доставка на повече от четиристотин червени рози! Това наистина би било абсолютна некомпетентност.
– Вече получих доставката на цветята – казвам уморено и тръгвам към нея. Забелязвам вана отвън, но той не е на цветарите, с които работя.
– Така ли? – Тя изглежда малко паникьосана, докато преглежда листовете в папката.
– Какво носите? – питам.
– Букет кали за госпожица... – Тя отново поглежда към папката. – Госпожица Ава О’Ший.
– Аз съм Ава О’Ший.
– Супер! Идвам след две секунди. – Тя тича навън и се връща бързо с най-големия букет кали, който съм виждала – зашеметяващи, бели, чисти цветове, заобиколени от купчини тъмнозелени листа. – Това място е като Форт Нокс! – възкликва момичето и ми подава букета.
Подценена елегантност.
Стомахът ми прави няколко салта, докато подписвам документа на момичето. Взимам цветята от нея и намирам картичка, сред гората от зеленина.
Много съжалявам. Прости ми, моля те!
Взирам се втренчено в картичката и я чета отново и отново. Той вече се извини за неуместното си поведение и виж къде ме доведе това! Започвам да се чудя как е разбрал, че съм тук, но си спомням, че разгледа снимките на „Луссо“ в портфолиото ми. Не му е струвало много да разбере датата на откриването и да се досети, че ще бъда тук. Никога няма да се откаже, нали?
Поставям цветята на портиерското бюро.
– Ето, Клайв. Да разкрасим този черен мрамор! – Той поглежда за кратко нагоре, преди отново да започне да чеше главата си в израз на объркване. Оставям го и започвам моята обиколка, за да се уверя, че всичко е готово и е на място.
* * *
Виктория се появява в пет и половина безупречна – със своята руса коса и сини очи тя изглежда съвършена.
– Съжалявам, че закъснях. Трафикът е кошмарен, а и нямаше къде да паркирам. – Тя се оглежда наоколо. – Всички места са запазени за гости. С какво мога да помогна? Толкова се вълнувам! – пропява тя, докато влиза в панорамния апартамент.