– Фитнес – обявявам, като влизам и веднага излизам, когато той тръгва след мен. Отправям се към стълбите и го чувам как се смее зад мен. Изкачвам осветеното отзад ониксово стълбище и продължавам, като отварям и затварям вратите една по една, докато обявявам какво има зад тях. Когато стигаме до pie`ce de re’sistance18 – основната спалня, – аз махвам с ръка към гардеробното и към свързаната баня. Мястото наистина заслужава повече страст и време, отколкото му посвещавам.
18 Pièce de résistance (фр.) – най-доброто, най-важното нещо или събитие. Б.пр.
– Ти си истински експерт екскурзовод, Ава – дразни ме той и наблюдава любимото ми произведение на изкуството. – Би ли ме осветлила кой е фотографът?
– Джузепе Кавали19 – подхвърлям към него името и скръствам ръце на гърдите си.
19 Giuseppe Cavalli (1904-1961) – италиански фотограф. Б.пр.
– Добър е. Има ли специална причина да избереш този фотограф? – безочливо се опитва да ме изкуши да започна разговор.
Взирам се в широкия му, покрит с костюм гръб. Ръцете му са в джобовете на панталоните, а стройните му крака са леко разкрачени. Това, което виждам, е много приятно, но мозъкът ми е миш-маш. Въздъхвам и решавам, мъдро или не, да му угодя. Джузепе Кавали определено заслужава моето време и ентусиазъм. Отпускам ръце и заставам до Джеси пред творбата.
– Познат е като майстор на светлината – казвам и той ме поглежда с искрен интерес. – За него предметът не е бил важен. Нямало значение какво снима. Обектът винаги била светлината. Концентрирал се е върху контролирането ù. Виждаш ли тук? – соча отраженията във водата. – Тези гребни лодки, колкото и прекрасни да са, са само лодки, но виждаш ли как манипулира светлината? Не му е пукало за лодките. Интересувал се е от светлината, която ги обгражда. Той прави неодушевените предмети интересни, кара ги да изглеждат в различна... ами, в различна светлина, предполагам. – Накланям глава и наблюдавам пейзажа. Никога не ми омръзва. Дори да изглежда обикновена, колкото повече я гледате, толкова повече я разбирате.
След няколко минути мълчание откъсвам поглед от картината и откривам, че Джеси ме гледа втренчено.
Погледите ни се срещат и той хапе долната си устна. Знам, че няма да мога отново да кажа „не“, ако ме притисне. След като използвах резервите си снощи, вече нямам воля. Никога не съм се чувствала по-желана, отколкото с него.
– Моля те, недей! – гласът ми е едва доловим.
– Какво?
– Знаеш какво. Каза, че няма да се налага повече да те виждам.
– Излъгах. – Не е засрамен. – Не мога да стоя далеч от теб, затова ще трябва да ме виждаш отново... и отново... и отново. – Той довършва последната част от изявлението си бавно и ясно, без да оставя място за недоразумения. – Упорството ти да се бориш с привличането ни само ме прави по-решен да докажа, че ме искаш. – Той започва да ме преследва с бавни внимателни стъпки, без да откъсва очите си от мен. – Това става цел на мисията ми. И съм готов да направя всичко.
Спирам да пристъпвам назад, щом усещам леглото зад коленете си. Той ще бъде до мен след още две крачки и мисълта за предстоящия контакт е достатъчна, за да ме откъсне от транса, в който ме поставя.
– Спри! – Вдигам ръка пред себе си и го спирам. – Дори не ме познаваш – избълвам в отчаян опит да го накарам да види колко е откачено това.
– Знам, че си изключително красива. – Той отново тръгва към мен. – Знам какво чувствам и знам, че ти също го чувстваш. – Телата ни са едно до друго и сърцето ми вече блъска в гърлото. – Кажи ми, Ава, какво пропуснах?
Опитвам се да контролирам задъханото си дишане, но е невъзможно. Гърдите ми се повдигат бясно, а тялото ми трепери. Отпускам глава, засрамена от сълзите, които се събират в очите ми. Това е ужасно. Той толкова отчаяно иска да ме вкара в леглото си, че ме дебне като някаква плячка, и аз плача, защото съм прекалено слаба. Той ме прави слаба, а няма никакво право.
Усещам как ръката му се плъзва под брадичката ми. Топлината ù би била добре дошла, ако точно сега не мислех, че е такъв задник. Дръпва брадичката ми, за да изправи главата ми и трепва при вида на сълзите ми, щом очите ни се срещат.
– Съжалявам – прошепва той тихо, плъзва длан по бузата ми и бавно гали търкалящите се сълзи с палец. Изражението му е измъчено. Добре. Така трябва.
Успявам да промълвя:
– Ти каза, че ще ме оставиш на мира. – Поглеждам към него въпросително, докато той продължава да гали с палец лицето ми. Защо ме преследва? Явно е нещастен с връзката си, но това не прави нещата редни.