– Добре – прошепва той и затваря.
Това беше лесно. Той вече получи каквото искаше, нали? Не съм сигурна защо се чувствам толкова изоставена. Очаквах да стане така и наистина го заслужавам. Упорството му ме беше уморило, но то вече не ми влияе. Вече мога да се върна към живота си.
Джеси може да продължи със серийните си прелъстявания и да се прехвърли на следващата щастливка, изобщо не ми пука. Сигурна съм, че Сара ще открие достатъчно скоро, просто се надявам да не е сега. Една отхвърлена жена, която иска кръвта ми, е последното нещо, от което се нуждая.
След като седя и размишлявам известно време, неохотно се изправям и тръгвам да търся такси. Трябва да оставя тази вечер зад гърба си, но когато се обръщам и поглеждам нагоре, на няколко крачки от мен откривам Джеси да ме наблюдава.
Стоим един срещу друг неподвижни и мълчаливи и той ме изучава с безстрастно лице. И тогава избухвам в сълзи. Не знам защо, но скривам лице в ръцете си и заридавам. Усещам как топлото му тяло ме обгръща и главата ми се отпуска във врата му, а ръцете ми се мушват под неговите и аз се притискам към него. Дълго време не казваме нищо. Просто стоим там в обятията си мълчаливи, докато той разтрива тила ми с дланта на голямата си ръка и ме държи плътно до тялото си. Подсъзнателно си мисля къде е предишната Сара, но не се задържам на тази мисъл. Чувствам се защитена и в безопасност, въпреки че би трябвало да бягам от тези ръце, а не към тях.
– От колко време си тук? – питам, когато хлипанията ми най-после отслабват.
– Достатъчно – прошепва той. – Какво беше това за величествения провал? – Той ме притиска по-здраво. – Надявам се, че не се отнасяше за мен.
– Напротив. – Не заобикалям темата. Би било безполезно.
– Така ли? – Той изглежда изненадан и дори малко ядосан, но след няколко мига продължава. – Ще дойдеш ли у дома с мен? – Усещам как се напряга леко.
Току-що съм му казала, че е моят величествен провал, а той иска да ме отведе у дома си? Ами Сара? Тогава значи не живеят заедно.
– Не – отговарям. Това, което вече направих, е достатъчно лошо.
– Моля те, Ава!
– Защо? – питам. Трябва да знам какъв е интересът му към мен, защото ако прекарам още време с този мъж, може да загазя повече. Не мога да си позволя да се забърквам в безсрамни афери с по-стари заети мъже.
Той се отдръпва, за да ме погледне, и красивото му чело е смръщено.
– Така ще бъде правилно. Ти ми принадлежиш – казва го така, сякаш е най-естественото нещо на света.
– А на кого принадлежи Сара?
– Сара? Какво общо има тя? – Сега изглежда наистина объркан.
– Гадже – напомням му. Наистина няма никакво уважение към горката жена.
Очите му се опулват.
– Моля те, не ми казвай, че пренебрегваше обажданията ми и бягаше, защото си мислила... – Той ме пуска. – Мислила си, че аз и Сара сме... – Той отстъпва назад. – О, по дяволите, не!
– Да! – възкликвам. – Не е ли? – Сега наистина съм объркана. Тя нямаше как да заяви претенциите си по-ясно, дори ако беше пикала върху него.
Ръцете му се заравят в косата му.
– Ава, какво те накара да помислиш това?
– О, чакай да помисля! – Усмихвам се сладко. – Може би заради целувката в антрето на имението. Или пък заради това, че дойде в спалнята ти. Или може би заради леденото ù отношение към мен. – Поемам дъх. – Или може би заради факта, че е с теб всеки път, щом те видя. – Не мога да повярвам. А аз се укорявах, че съм наранила чувствата на жена и то на жена, която не харесвам. Що за загуба на съвест! – Коя е тя? – питам, напълно раздразнена.
Той задържа ръцете ми и се навежда, за да срещне очите ми.
– Ава, тя е приятелка.
– Приятелка? – присмивам се. – Тази жена не мисли така.
– Тя е само приятелка – казва той утешително. Не искам утешаване. Не, искам да фрасна едни нацупени червени устни! Сара е знаела точно какво прави. Тя явно иска да бъдат повече от приятели.
Джеси прокарва длан по бузата ми.
– След като вече уточнихме позицията на Сара в живота ми, може ли да поговорим за твоята?
Предишните му коментари внезапно се забиват в ума ми – всичките „ти си моя“, „ще те задържа“ и „ще размислиш“.
– Какво имаш предвид? – питам.
Той се усмихва самодоволно.
– Имам предвид в леглото ми, под мен. – Той ме дръпва към гърдите си и аз отново се сгушвам, отпусната от облекчение.
– В имението ли? – питам. Доста път е.
– Не, имам апартамент в сградата зад нас, но не мога да се преместя в него до утре. Наел съм друг в Хайд парк. И ти ще дойдеш с мен.
– Да. – Не се колебая, но съм наясно, че той не ме попита. И освен това не забравям предишните му коментари, особено последния – „ти ми принадлежиш“.