Това негово решение ли е, или мое?
След като Джеси разполага мен и чантите ми в колата си, пътуваме в мълчание, като се изключат ниските тонове на Teardrops20 на Масив Атак, които се процеждат през озвучителната система на колата му. Колко подходящо след моя пристъп на плач. През по-голямата част от пътуването обмислям решението си да отида в дома на Джеси, докато той многократно поема въздух, сякаш възнамерява да каже нещо, но след това размисля.
20 Teardrops (английски) – отронени сълзи. Б.пр.
Той паркира своя „Астън Мартин“ в ограден паркинг и аз излизам от колата, докато Джеси взима чантите ми.
Хваща ръката ми и ме повежда към сградата.
– На първия етаж съм. Ще се качим по стълбите. – Минаваме през сива огнеупорна врата, която води към стълбището, качваме се и се оказваме в тесен коридор. Мястото прилича на специализирано болнично заведение. Джеси отключва единствената друга врата в дългия бяло-сив коридор, въвежда ме и попадаме насред огромно отворено пространство. Всичко е бяло от горе до долу с черни мебели и черна кухня. Мястото е лишено от цветове до абсолютния максимум – истинска мъжка квартира. Изглежда празно, студено и клинично. Намразвам го.
– Това е временна спирка. Обзалагам се, че е обида за сетивата ти. – Очите му блестят и той се усмихва, несъмнено в отговор на критичното ми изражение.
– Предпочитам новия ти апартамент.
– Аз също.
Влизам навътре и оглеждам критично помещението, лишено от топлина и уют. Как живее тук? Няма лично докосване, няма картини или фотографии. Забелязвам сноуборд, подпрян в ъгъла и различна ски екипировка, натрупана около него, а на страничната поставка, където бих очаквала да видя вази или украшения, има мотоциклетен шлем и кожени ръкавици.
– Не държа алкохол. Искаш ли вода? – Той отива до огромния черен хладилник и го отваря.
– Да, моля! – Отивам при него в кухнята и издърпвам черен стол изпод черния гранитен плот. Джеси сваля сакото си и кацва на съседния стол, завърта се с лице към мен и ми подава чаша вода, преди да отвърти капачката на своята бутилка.
Отпива от водата и ме гледа над бутилката, докато аз въртя чашата в ръцете си. Чувствам се невероятно неудобно. Нещата са станали неловки и не съм сигурна защо.
Чувам как въздиша и оставя бутилката, след което взима чашата от ръката ми и я оставя на плота. После сграбчва седалката на стола ми, придърпва го, обръща го с лице към себе си, слага длани на коленете ми и се навежда напред.
– Защо плака?
– Не знам – отговарям честно. Това, което се случи, ме хвана неподготвена.
– Напротив, знаеш. Кажи ми!
Обмислям какво да му кажа, докато очите му се впиват в моите в очакване на отговор. Бръчката му се задълбочава леко и осъзнавам, че това е израз на тревога. Какво да му кажа? Че доверието ми в мъжете е равно на нула и фактът, че той е, очевидно, принц на съблазънта, ми говори за беда? Но той няма да иска да слуша тези момичешки глупости.
– Не знам – повтарям вместо това.
Той въздъхва, намръщва се още повече и почуква по плота няколко пъти. Почти буквално виждам как зъбните колелца на ума му се въртят, докато ме гледа и хапе долната си устна.
– Ще бъда ли прав, ако кажа, че погрешната ти представа за връзката между мен и Сара не е единствената причина да ме отбягваш? – пита той, разкопчава „Ролекса“ си и го плъзга по плота.
– Вероятно. – Извръщам поглед малко засрамена, не знам защо.
– Това е разочароващо – заявява убедително, но не чувам разочарование в гласа му. Чувам само раздразнение.
Няма нужда да му казвам, че вероятно бих могла да си падна много по него. Жените сигурно го правят ежедневно.
Преди да осъзная какво става, той ме грабва и ме мята на плота, а чашата ми с вода пада с трясък на покрития с плочки под. Той намества бедра между краката ми, при което роклята ми се вдига нагоре и Джеси напада устата ми с безжалостен език, дълбоко и чувствено.
Кожата ми настръхва мигновено и усещам гореща влага между краката си. Той се приближава още и похищава устата ми със своята, после обгръща с длани задника ми, придърпва ме по-близо и притиска слабините си в мен.
„О, по дяволите!“ Стена, докато хълбоците му се трият в мен, без да се срамувам, че може да разбере, че съм пламнала като крушка от хиляда вата. Той освобождава устните ми и се взира в мен, дишайки тежко. Безсрамен глад блести в зелените езера на очите му. Сигурна съм, че и моят поглед е същият.
– Нека установим някои неща! – казва той задъхано и ме придърпва от плота, така че обгръщам с крака кръста му. Той ме гледа известно време. – Не те бива за лъжкиня.