– Много – отговарям. Най-добрият, удивителен и зашеметяващ. Искам да го правя отново и отново, и отново.
– Значи това ще бъде ракетно възстановяване?
Въздъхвам и не отговарям, защото съм уплашена да го призная на глас.
Кейт се пресяга, без да ме поглежда и стиска коляното ми, усмихната замислено. Тя знае какво се случва.
Единадесета глава
Забавяме на входа на една квартална улица и Кейт спира „Марго“.
– Така. Минавай отзад!
– Какво?
– Минавай отзад, Ава! – Тя подсилва инструкцията си с тупане по коляното ми.
– Защо? – мръщя се силно.
Тя сочи към улицата и ми просветва. Поглеждам я с ококорени очи.
Поне има приличието да изглежда малко извинително.
– Завързах, подплатих и сложих възглавници, но улицата е шибан кошмар. Тази торта ми отне две седмици, за да я завърша. Ако падне, край с мен.
Поглеждам към обградената с дървета улица. Има паркирали коли и от двете ù страни, а по средата има място само за една кола. Но не това ме тревожи. Вниманието ми е привлечено от злобните черни гумени легнали полицаи, подредени на всеки двайсет метра. Боже, ще бъда подхвърляна наоколо като монета в центрофуга.
– Не може ли да я отнесем? – питам отчаяна.
– Тортата е на пет етажа и тежи цял тон. Просто дръж кутията! Всичко ще бъде наред.
Въздъхвам и разкопчавам колана си.
– Не мога да повярвам, че ме караш да правя това – мърморя, докато се покатервам в багажното отделение на вана и обгръщам с ръце кутията на тортата. – Не можеше ли да я сглобиш на място?
– Не.
– Защо?
– Просто не може. Дръж шибаната торта! – крещи тя нетърпеливо.
Стисвам по-здраво, разкрачвам крака, за да пазя равновесие и подпирам с буза кутията. Застанали сме в началото на пътя, двигателят реве и приличаме на нещо, извадено от комедиен скеч.
– Готова ли си? – провиква се Кейт назад.
Чувам как превключва на скорост.
– Просто тръгвай, по дяволите! – сопвам се.
Кейт се кикоти, докато тръгва с пълзене напред и не след дълго зад нас нетърпеливо започва да бибипка клаксон.
– Наври си го, чекиджия такъв! – крещи Кейт, докато минаваме през първата гърбица.
Подхвърлена съм във въздуха, лицето ми се притиска към кутията, а обувките се изплъзват изпод мен.
– Кейт! – пищя и се приземявам по задник.
– Не пускай кутията!
Изправям се на крака и сграбчвам отново кутията точно когато задните колела минават през гърбицата.
– Карай по-леко, става ли?
– Трябва да я засиля, иначе няма да мине! – възкликва тя и връхлита върху друга гърбица.
– По дяволите! – катапултирана съм във въздуха и се приземявам с могъщо тупване. – Кейт!
Тя вече се смее силно, с което само ме вбесява.
– Съжалявам – изпъшква.
– Не, не съжаляваш. – Скърцам със зъби и отново се изправям. Изритвам токчетата си, за да се опитам да намеря по-стабилна позиция.
– О, не!
Издухвам косата от лицето си.
– Какво?
– Няма да дам назад, господинчо! – съска тя.
Забелязвам един ягуар да кара към нас и при положение че на улицата има място само за една кола, изглежда сме в безизходица. Около нас започват да свирят клаксони, но Кейт кара напред, като продължава да ме подмята.
– Ще те отнеса! – предупреждава тя Господин Ягуар и натиска клаксона си многократно. – Тортата добре ли е?
– Да! Не смей да му даваш предимство! – крещя и се приземявам отново на задника си. – Мамка му!
– Дръж се! Само още две.
– О, Боже!
Два подскока по-късно и вероятно след още две натъртвания, паркираме на втори ред и разтоварваме глупавата пететажна торта. Господин Ягуар свири с клаксона, ругае и прави жестове с ръка, но ние не му обръщаме внимание. Стъпалата ми още са боси, докато помагам на Кейт да достави тортата на госпожа Линк, която празнува шестнайсетгодишнината на дъщеря си. Оставям Кейт да уреди останалото и се връщам в „Марго“, да я чакам, пренебрегвайки клаксоните, докато търся обувките си отзад.
– Разкарай вана, тъпа кучко! – яростният тон ме кара да се обърна към него. Виждам дебел, оплешивяващ бизнесмен на средна възраст да приближава с гръмотевично лице. – Да не си глуха?
О, мамка му, той ще ме цапардоса. Поглеждам към стълбите, които водят към дома на госпожа Линк, но предната врата остава плътно затворена.
Изпъшквам, когато ме блъсва в гърба.
– Моля ви, дайте ми пет минути! – умолявам разгневения тъпак. Ако Кейт беше тук, той щеше вече да е на задника си.
– Просто разкарай шибаната бракма, глупава краво! – крещи той в лицето ми и ме кара да се свия.
Изтичвам по паважа, настъпвайки всяко камъче по пътя и нагоре по стълбите към входната врата на госпожа Линк.