Прав е, така е. Дължа това на Патрик, който ми даде свобода в разширението на бизнеса. За четири години, след като напуснах колежа и започнах работа в голямата финансово стабилна дизайнерска компания, на която ù липсваше свежестта на модерните идеи, си създадох име. Имах голям късмет и оценявам доверието на Патрик в способностите ми. Това, както и договорът ми за „Луссо“, са причините да съм в такова завидно положение на двадесет и шест.
Поглеждам надолу към прекрасната му ръка. Китката му е украсена с красив „Ролекс“ в злато и графит.
– На колко години сте? – избълвам. О, мили Боже! Мозъкът ми явно е прегорял и усещам как лицето ми добива тъмночервен оттенък. Най-добре да си държа езика зад зъбите. Как можах да изтърся това, по дяволите?
Той ме гледа съсредоточено, зелените му очи се впиват в моите.
– На двадесет и една – отговаря той с напълно безизразно лице.
Подсмихвам се леко и веждите му подскачат нагоре въпросително.
– Извинявам се – промърморвам и се обръщам отново към масата. Чувствам се смутена. Чувам как той издиша тежко. Отново поставя прекрасната си ръка на портфолиото ми и започва отново да разгръща страниците, а лявата я отпуска върху масата.
Забелязвам, че няма пръстен. Не е женен? Как е възможно?
– Това ми харесва много. – Той сочи снимките от „Луссо“.
– Не съм сигурна, че работата ми в „Луссо“ ще пасне тук – казвам тихо. Прекалено модерна е. Луксозна, да, но прекалено модерна.
Той ме поглежда.
– Права сте. Просто казвам, че... Наистина ми харесва.
– Благодаря. – Усещам как се изчервявам още повече, докато мъжът ме изучава замислено, след което се връща на портфолиото ми.
Грабвам водата си, като трудно устоявам на изкушението да я излея върху себе си, за да ме охлади, и едва не го правя, когато бедрото му докосва голото ми коляно. Премествам се бързо, за да прекъсна допира, но с периферното си зрение долавям лека самодоволна усмивка в ъгълчетата на устните му. Прави го нарочно. Това е прекалено.
– Имате ли тоалетна? – питам, поставям чашата си обратно на масата и се изправям. Трябва ми малко време, за да се съвзема. Аз съм разчорлена и объркана.
Той се вдига от дивана бързо и се отдръпва, за да ме пропусне.
– След лятната стая вляво – казва с усмивка. Знае, че ми влияе. Начинът, по който ми се усмихва многозначително... Обзалагам се, че жените винаги реагират така, когато го видят.
– Благодаря – измъквам се от тясната пролука между масата и дивана. Задачата ми е затруднена, защото той не прави никакъв опит да ми освободи повече място. Трябва буквално да го забърша и това ме кара да затая дъх, докато минавам покрай него.
Вървя към вратата и усещам очите му да прогарят дупка през роклята ми. Разтривам врата си, за да се отърва от настръхването в тила ми.
Измъквам се от кабинета му, минавам по коридора и през лятната стая и се озовавам в абсурдно шикозните тоалетни напълно замаяна. Подпирам се на мивката и се поглеждам в огледалото.
– Боже, Ава! Стегни се! – Мръщя се на отражението си.
– Срещнахме господаря, а?
Обръщам се и виждам много привлекателна бизнес дама, която оправя косата си в другия край на помещението. Нямам представа какво да кажа, но тя само потвърждава това, което вече подозирах – той има такъв ефект върху всички жени. Когато мозъкът ми отказва да поднесе нещо подходящо, което да кажа, просто се усмихвам.
Тя отвръща развеселено на усмивката ми, наясно с причината за обърканото ми състояние, след което излиза от тоалетните. Ако не ми беше толкова горещо и ако не бях толкова нервна, може би щях да съм засрамена от очевидното ми състояние. Но ми е горещо и съм нервна, затова потискам унижението си, поемам няколко пъти въздух и измивам лепкавите си ръце с луксозен течен сапун. Трябваше да взема чантата си. Добре щеше да ми дойде малко балсам за устните. Устата ми все още е суха и в резултат страдат устните ми.
Добре, трябва да се върна там, да проверя подробностите за работата и да се махна. Сърцето ми умолява за успокоение. Напълно съм засрамена от себе си. Оправям косата си и излизам от тоалетните, за да се върна в кабинета на господин Уорд. Не знам дали ще бъда в състояние да работя за този мъж. Прекалено силно ми въздейства.
Чукам, след което влизам и го заварвам да седи на дивана и да разглежда портфолиото ми. Той поглежда към мен, усмихва се и вече знам, че наистина трябва да си тръгна. Не мога да работя с този мъж. Всяка молекула интелект и мозъчна сила, които притежавам, напускат тялото ми в негово присъствие. И най-лошото е, че той го знае.
Убеждавам се безмълвно да си тръгна, докато вървя към масата и се опитвам да не обръщам внимание на факта, че Джеси Уорд следи всяко мое движение. Той се обляга на дивана в очакване да се промуша покрай него, но аз не го правя. Вместо това се отправям към отсрещния диван и сядам на ръба.