Вдигам се от мястото си, когато приближава, и протягам ръка с усмивка. Той я поема, но ме шокира, когато се навежда напред и ме целува по бузата. Добре, това е леко неуместно, но ще го преживея. Може да е нещо датско.
– Няма проблем, господин Ван дер Хаус. Самата аз пристигнах неотдавна – успокоявам го.
– Ава, това е вторият ни проект заедно. Знам, че в „Луссо“ работеше предимно с моя партньор, но „Лайф Билдинг“ е проект, с който съм ангажиран лично, така че ще се виждаме доста често и те моля да ме наричаш Микаел! Мразя официалностите. – Той сяда на стола срещу мен и кръстосва дългите си крака. – И така, нямам търпение да чуя какви идеи имаш за интериора.
– Да, а аз нямам търпение да започна да работя по този проект.
– Аз също. – Той се смее. – Много е грубо от моя страна да те домъкна тук толкова скоро, но летя за Дания в петък. Имам имейла ти. Ще ти изпратя специфичните изисквания. Ти свърши толкова добра работа в „Луссо“. Напрежението наистина намалява, когато работиш с опитни хора. – Той се усмихва.
Няма ли да ми даде изискванията сега? Нали затова съм тук?
– Можем да поговорим набързо сега – казвам и размахвам бележника си към него.
Той седи известно време и ме изучава мълчаливо, след което се навежда напред в стола си.
– Ава, дано не мислиш, че съм безочлив, но... Ами, как да го кажа? – Той барабани с пръсти по брадичката си. Малко съм притеснена. – Боя се, че те доведох тук под фалшив предлог. – Той се засмива нервно и се размърдва в стола си.
– О? Така ли? – питам и изкарвам насила собствения си неудобен смях.
– Бих искал да те поканя на вечеря. – Той ме гледа объркано и съм сигурна, че лицето ми е отразило пълния ми ужас. Пламтя. – Утре вечер, ако ти е удобно, разбира се – добавя.
„Мамка му!“ Какво да кажа? Ако откажа, той може да оттегли поръчките си за „Рококо Юниън“ и тогава Патрик ще побеснее.
– Господин Ван дер Хаус...
– Микаел, моля те! – прекъсва ме той с усмивка.
– Микаел, не съм сигурна, че смесването на бизнес с удоволствие е добра идея. Това е нещо като правило за мен. Наистина съм поласкана. – Засмивам се на собствената си наглост. Откога това е проблем? И защо казвам „удоволствие“? Допуснах, че ще бъде удоволствие да вечерям с него. Може да не е или може да е. О, Боже! Мислено се хвърлям в камината.
– Колко жалко, Ава! – Той въздъхва.
– Да, така е – съгласявам се и отново се хвърлям в огнището, когато той ме поглежда изненадан.
Навежда се напред.
– Възхищавам се на професионализма ти.
– Благодаря. – Отново се червя, мамка му.
– Надявам се това да не повлияе на деловите ни отношения, Ава. Очаквам с голямо нетърпение да работя с теб.
– Аз също очаквам с нетърпение да работя с теб, Микаел.
Той става от стола и ме доближава с протегната ръка. Наистина ли ме е домъкнал тук, само за да ме покани на вечеря?
– Щом се върна от Дания, бих искал да ти покажа сградата. Дотогава може да направиш някои скици. Ще поръчам да пратят чертежите в офиса ти и ще ти пратя изискванията на имейл.
– Благодаря, Микаел. Приятно пътуване!
– Довиждане, Ава! – С големи крачки излиза от сепарето, а аз оставам да допия водата си.
В два и половина се връщам в офиса. Не споменавам на Патрик за странната ми среща с Ван дер Хаус, главно защото съм разтревожена, че в името на бизнеса той ще настоява да отида на вечеря с Микаел. Патрик ще допусне, че това е делова вечеря, но Микаел даде ясно да се разбере, че има предвид нещо различно. Вместо това просто споменавам за уговорката ни да ми изпрати изискванията си по имейл, аз да нахвърлям някои идеи и той да ми покаже сградата, когато се върне от Дания. Това изглежда прави Патрик щастлив.
Залавям се за работа и правя някои бележки за скандинавския дизайн. Знам, че ще базирам плановете си върху чистота, белота и удобство, но смятам мястото да изглежда спокойно и тихо, а не разпръснато и студено.
Телефонът ми звъни и го грабвам прекалено прибързано. Кейт.
– Здрасти! – поздравявам с прекалено чуруликащ глас. Не знам защо си правя труда. Тя веднага ме разгадава.
– Имитираме незаинтересованост, така ли?
– Да.
– Така си и мислех. Чувала ли си го?
– Не.
– И явно си падаме по едносрични отговори?
– Да.
Тя въздъхва тежко в телефона.
– Все едно. Пита ли Виктория и Том дали са навити за събота вечер?
– Не. Но ще ги питам. Тъкмо се връщам от много странна среща. – Отварям горното чекмедже, за да взема кламер и забелязвам калата, смачкана от телбода ми.
– В какъв смисъл странна? – разпитва Кейт.
– Отидох да се видя с предприемача от „Луссо“. Тоест, с един от всичките. И той ме покани на вечеря. Беше много неловко. – Хващам лилията и я натъпквам в кошчето, като устоявам на порива да я помириша отново.