Кейт ми се смее по телефона.
– На колко години е?
– В средата на четирийсетте, предполагам, но е изключително красив по типичния за скандинавците начин. – Свивам рамене, докато местя мишката безцелно по монитора.
– Ти си като магнит за зрели мъже в момента. Ще отидеш ли?
– Не! – изписквам. – Защо да ходя?
– Защо не? – Не мога да я видя, но знам, че е вдигнала вежда въпросително. – Може да ти помогне да превъзмогнеш друг определен клиент. Ако искаш да го превъзмогнеш, имам предвид.
– Не, не мога, защото имам ново правило... да не смесвам бизнеса с удоволствията.
– МЪРДАЙ! – изкрещява тя и ме кара да подскоча на бюрото си. – Извинявай, някакъв задник ме засече. Не смесваш бизнеса с удоволствията, значи?
– Да. Да не говориш по телефона, докато шофираш, госпожице Матюс? – предизвиквам я. Знам, че в „Марго“ няма хендсфри21 устройство.
21 Hands free – от англ. – буквално означава свободни ръце. Допълнително устройство към телефон, което се прикрепва към ухото и позволява да се говори, докато в същото време и двете ръце са свободни. Б.пр.
– Да, по-добре да карам. Ще се видим у дома. И не забравяй да кажеш на Том и Виктория за плана за събота.
– Какъв е планът? – изстрелвам, преди тя да затвори.
– Да се напием в „Барок“, осем вечерта.
Да се напием. Да, това е много добър план.
– Добро утро! – Знам, че звуча като нещастна гимназистка, но се опитвам много усилено да не съм.
Том вдига поглед от списанието си по интериорен дизайн и смъква очилата до върха на носа си.
– Скъпа, каква е причината за тази тъжна физиономия? – пита. Дори не мога да събера нужната енергия, за да залепя фалшива усмивка. Сривам се в стола си, а Том се увива около бюрото ми като възрастен бръшлян за секунди. – Ето, това ще те развесели.
Представя ми статия в списанието, което чете, а там, седнала небрежно на кадифената лежанка в „Луссо“, съм аз.
– Чудесно – въздъхвам. Дори не си правя труда да я прочета. Трябва да изкореня всички мисли, свързани с „Луссо“, от ума си.
– Проблеми с мъж? – Той ме поглежда съчувствено.
Не, няма проблеми с мъж... няма мъж, с когото да има проблем. Намръщвам се и неохотно признавам... наистина ми липсва.
– Добре съм. – Намирам сили да лепна усмивка на лицето си. – Петък е. Нямам търпение да се размажем утре вечер. Трябва ми една хубава вечер навън.
– Наистина ли ще се размажем? Прекрасно!
Патрик нахълтва в офиса.
– Хора, имаме ли някаква работа, или това е един празен петък? – Подминава ни бързо и влиза в офиса си, като затваря вратата зад себе си.
– Да свършим малко работа, а? – Отпъждам Том от бюрото си.
– О, забравих. – Том се извърта. – Ван дер Хаус се обади, за да каже, че се връща в Лондон в понеделник. Ще ти се обади, щом пристигне. Ще ти изпрати изискванията по имейла, а това са чертежите. Секси ли е? – Веждите му скачат в намек, докато ми подава един плик.
Той е голяма гей-курва, но ще му угодя.
– Много. – В зимам чертежите и отварям широко очи, за по-голям ефект.
Бебешкото му лице се изкривява от възмущение.
– Как така все ти получаваш привлекателните клиенти? – пита той, докато върви към бюрото си. – Какво ли не бих дал, за да влезе тук един Адонис и да метне мен на рамото си.
Трепвам, щом Том споменава изпълнението на Джеси от последния път, когато го видях. Започвам да се оправям с купчините оферти, графици за доставки и изисквания на предприемачи, след което започвам да звъня на клиентите, за да проверя дали всичко е наред. Получавам имейл от Микаел и го преглеждам набързо, като решавам да го изчета по-подробно в понеделник.
Сали пристига нерешително до бюрото ми с доставка.
– Ами... мисля, че това може да е за теб, Ава. – Тя се мести от крак на крак с кутия в ръка. – Искаш ли го?
Ако е доставка за мен, тогава предполагам, че я искам. О, това момиче е болезнено разтревожено. Взимам кутията от ръцете ù.
– Благодаря, Сали. Ще направиш ли кафе на Патрик?
– Не знаех, че иска.
От паниката по лицето ù ми се приисква да направя кафе на нея.
– Ами той не изглежда добре. Да се погрижим за него!
– Така ли? Не е болен, нали?
– Не, но мисля, че едно кафе ще му се отрази добре – притискам я аз и се опитвам с всички сили да не загубя самообладанието си.
– Разбира се. – Тя се оттегля, а обикновената ù кафява пола шумоли около обувките ù. Дори не искам да рискувам да предположа възрастта ù. Изглежда на около четирийсет, но интуицията ми подсказва, че ще ме шокира и ще се окаже по-близо до моята възраст. Отварям кутията и откривам всички мостри на материали, които поръчах за „Лайф Билдинг“, но я хвърлям под бюрото си, ще се занимавам и с нея в понеделник.