– Не ме гледай така, Кейт Матюс! Какво става с теб и Сам?
– Възхитителен е, нали? – намига ми тя. – Просто малко забавление.
Издърпвам ризата на Джеси и роклята през главата си и ги хвърлям на пода.
– Само забавление?
Кейт извърта очи, събира дрехите и ги поставя на леглото ми, после се пльосва на завивката и червената ù коса я обгражда като ветрило.
– Да. Ти не си единствената, която се радва на добро чукане – казва тя сериозно. Зяпвам към нея. – Изписано е на лицето ти, Ава.
– Ще отида на работа с Джеси. – Грабвам сешоара и се опитвам да поставя в ред мократа си коса.
– Забавлявай се! – Чувам я как припява, докато се измъква бавно от стаята ми. Обръщам глава надолу и грубо изсушавам косата си, като се опитвам да не мисля, че трябва да побързам да се върна при Джеси.
Когато вдигам отново глава и поглеждам в огледалото, образът на Джеси, изтегнат на таблата на леглото ми, буквално ме поваля. Ръцете му са небрежно скръстени под главата. На практика, той изпълва двойното ми легло. Изключвам сешоара и се обръщам с лице към зелените очи, които пробиват дупки в мен. Искам да изпълзя в това легло при него.
– Хей, бебче! – Той ме оглежда от горе до долу.
– Хей, ти! – Ухилвам се. – Удобно ли ти е?
Той подскача леко на леглото.
– Не, напоследък ми е удобно само с едно нещо под мен. – Веждите му се вдигат многозначително.
Този поглед и тези думи карат коленете ми да се разтреперят, а във всяка частица на тялото ми започват да се вихрят спирали на желание. Гледам как става от леглото, идва бавно при мен и ме обръща с лице към гардероба. Пресяга се през рамото ми, прокарва ръка по закачалките с дрехите и изважда кремавата ми рокля.
– Облечи тази! – шепти той в ухото ми. – И се погрижи под нея да има дантела!
Стискам очи и се пресягам, за да взема закачалката от него. Простенвам, когато ръката му се отпуска надолу и докосва гърдата ми, а слабините му се притискат към задника ми.
„Мили Боже, СПРИ!“
– Побързай! – Той ме плясва леко по дупето и излиза, като ме оставя да треперя и да стискам кремавата си рокля, сякаш търся в нея подкрепа.
* * *
Вече облечена в роклята, която Джеси е избрал, вадя всяка чанта, която имам, и търся хапчетата си, но никъде не мога да ги намеря. Откривам Кейт в кухнята да прави чай все още само по тениска.
– Виждала ли си хапчетата ми? – Тършувам в чекмеджето за боклуци в кухнята, което приютява всичко – от батерии и зарядни за телефон до червила и лакове за нокти.
– Не.
Тръшвам чекмеджето намръщена.
– Винаги ги държа в торбичката с гримовете.
– Проблем ли има?
Вдигам поглед и откривам Джеси да изпълва рамката на вратата.
– Не мога да си намеря хапчетата.
– Ще ги намериш после. Хайде! – Той протяга ръка. – Харесвам роклята ти – казва тихо и ме оглежда от долу нагоре, докато вървя към него.
Разбира се, че я харесва, той я избра.
Пресяга се под ръба на роклята и прокарва показалец по вътрешната част на бедрото ми. Наблюдава как устните ми се затварят, а аз притискам ръце към гърдите му. Той се усмихва самодоволно и мръснишки пъха пръста си под ръба на бикините ми, като ме докосва леко. Въздъхвам.
– Влажна си – прошепва и ме гали нежно. Мога да се разплача от удоволствие. – По-късно! – Той вади пръста си и го облизва.
– Трябва да спреш да правиш това.
– Никога. – Той се ухилва и ме издърпва от кухнята.
Караме извън града към Съри Хилс. От време на време го хващам да наблюдава мен, вместо пътя. Всеки път се усмихва и стиска коляното ми, дланта му е там през по-голямата част от пътуването.
– От колко време притежаваш имението? – питам.
Той ми хвърля любопитен поглед и вдига вежда, после намалява музиката.
– Откакто станах на двадесет и една.
– Толкова млад? – изтърсвам и тонът ми явно показва, че съм шокирана от отговора му.
Джеси ми се усмихва весело.
– Наследих имението от чичо Кармайкъл.
– Умрял ли е?
Усмивката му изчезва.
– Да.
– Съжалявам.
– Аз също. – Той се унася в мисли.
Протягам ръка и я слагам на коляното му, като стисвам леко, за да го утеша. Той ми се усмихва.
– На колко години си, Джеси?
– На двадесет и седем – казва напълно невъзмутим.
Въздъхвам.
– Защо не ми кажеш на колко години си?
– Защото може да решиш, че съм прекалено стар за теб и да избягаш.
– Ти мислиш ли, че си прекалено стар за мен? – Като се има предвид какво е правил с мен, предполагам, че отговорът е „не“, но изглежда за него е проблем, така че си струва да попитам.
– Не, не мисля. – Той задържа погледа си върху пътя. – Май това е твой проблем.