– Благодаря за предупреждението, но мисля, че съм достатъчно пораснала, за да решавам около кого да градя мечтите си.
Тя ми се присмива с леко съжаление и това ме кара да се чувствам ужасно.
– Момиченце, излез от приказката, в която живееш, и...
Вратата се отваря и Джеси влиза вътре, като поглежда към мен, отпусната на пода, след което обръща очи към Сара.
– Добре ли е? – пита.
Свивам се вътрешно. Защо пита нея, по дяволите? Мен трябва да пита. Още по-смаяна съм, когато тя залепва нелепо фалшива усмивка и отива при него, изправила гръб и изпъчила гърди.
– Да, миличък. Двете с Ава обсъждахме новите стаи. Тя има невероятни идеи – казва и потрива рамото му.
Искам да изтръгна изкуствените нокти от пръстите ù. Скапана лъжлива кучка! Той няма да се хване на това, нали? Доволната усмивка, която ù отправя, преди да се обърне към мен, ми казва, че се е хванал. Сляп идиот!
– Добра е – казва той гордо. Кара ме да се чувствам като някакво шибано дете.
– Да, много е талантлива – мърка Сара и ми се усмихва лукаво. – Ще ви оставя. – Тя се повдига и целува бузата му. Изгарям от яд. – Ава, радвам се, че те видях отново.
Полагам голямо усилие, за да се усмихна на звяра.
– И аз се радвам, Сара.
Тя напуска стаята и двамата с Джеси оставаме сами. Каква роля играе тази жена в живота му? Тук е всеки път, когато идвам, беше и на откриването на „Луссо“. Опитва се да ме разкара, а има само една причина да иска това... желае Джеси. Мисълта той да е с някоя друга, кара сърцето ми да се свие от болка, кара ме да искам да обидя жестоко някого. Никога не съм била ревнива, прилепчива и несигурна. Но усещам как сега всички тези нови чувства препускат в мислите ми и поглъщат цялото ми същество. Не се чувствам удобно. Озовала съм се в голяма беда – голяма, шибана беда. Тя каза, че Джеси не е от типа мъже, около които да градиш мечтите си. Мисля, че вече го знам.
– Да погледнем тогава! – Той се плъзга надолу по стената до мен и се пресяга за бележника ми. – Леле! Влюбен съм в това легло.
– Аз също – признавам начумерено. Целият ентусиазъм от идеята ми е изсмукан от мен.
– Какво е това? – той сочи навеса над леглото.
– Плетеница. Дървените греди се преплитат, за да създадат илюзия за решетка.
– За да може да окачваш разни неща на тях ли? – Той ме поглежда любопитно.
– Да, може би някакви тъкани или осветление. – Свивам рамене.
Устните му оформят буквата „О“, когато схваща идеята ми.
– В какви цветове?
– Черно и златно.
– Прекрасно! – Прокарва ръка по рисунката. – Кога можем да започнем?
Моля?
– Това е само скица. Трябва да направя по-подробни рисунки, чертежи, планове за осветлението, такива неща. – Не знам дали ще направя каквото и да било. Предупреждението на Сара ме е запратило в дълбока депресия. Трябва сериозно да премисля какво правя тук. – Ще ме откараш ли у дома?
Той повдига рязко глава и зелените му очи изглеждат разтревожени.
– Добре ли си?
Избутвам изтръпналия си задник от пода и използвам всяка частица сила, която имам, за да залепя на лицето си усмивка, фалшива, като на Сара.
– Добре съм. Има някои неща, които трябва да подготвя за утре. – Приглаждам роклята си надолу.
– Добре. – Той се изправя от пода леко и ми подава бележника. – Сигурна ли си, че си добре? – Притиска ме.
Запазвам фалшивата усмивка.
– Добре съм. Защо да не съм? – Искам ръката ми да остане отпусната до тялото ми, но не успявам и инстинктивно посягам да хвана кичур коса.
Джеси ме оглежда с подозрение.
– Ела тогава! – Взима чантата ми, хваща ръката ми и ме повежда навън от разширението към основната сграда.
Когато стигаме преддверието, се оглежда наоколо нервно.
– Чакай тук! Трябва да взема телефона и ключовете си. Всъщност отиди и влез в колата! Отворена е. – Мръщя се, докато ме води навън през вратата, преди да изтича към кабинета си.
Слизам надолу по стълбите на имението и пресичам чакъла към „Астън Мартин“-а, но преди да стигна до колата, чувам смеха на определен звяр с раздвоен език и нацупена уста. Напрягам се от глава до пети и се завъртам на чакъла, за да я видя как стои на най-горното стъпало с Джеси до нея.
– Добре, миличък. Ще се видим по-късно. – Тя се повдига и целува бузата му. Повдига ми се. – Надявам се да те видя отново, Ава – извиква към мен.
Леденият ù поглед ме пронизва, докато Джеси приближава и ми подава чантата, а после хваща отново ръката ми. Вкарана съм в колата и щом двигателят пали, в ушите ми нахлува песента на Рейдиохед Creep27. Усмихвам се на себе си. Да, защо съм тук?
27 Creep (англ.) – в случая подлец, мръсник. Б.пр.