– Не са по мой вкус.
– Няма нужда да са – напомням му. Той няма да си купи луксозен апартамент в Лайф Билдинг. – Господин Ван дер Хаус се връща от Дания днес. Каза, че ще ми се обади, за да посетя сградата. Ще отида, ако не възразяваш.
Патрик се изправя и аз изпълнявам обичайното си трепване при изскърцването на бюрото.
– Да, действай! – Оглежда ме подозрително. – Кажи ми да си гледам работата, ако искаш, но не изглеждаш на себе си. Станало ли е нещо?
– Не, добре съм. Честно.
– Сигурна ли си?
– Да, Патрик. – Опитвам се да звуча убедително, но се провалям с гръм и трясък. Телефонът ми започва да подскача по бюрото и песента на Сам Спаро28 Black and Gold29 започва да гърми в офиса. Мръщя се, когато виждам името на Джеси да проблясва по екрана. Отново е бърникал в телефона ми. Сърцето ми подскача и то не от щастие. Не мога да говоря с него. Ако чуя гласа му, ще направя грешка.
28 Sam Sparro – австралийски певец. Б.пр.
29 Black and Gold – „Черно и златно“. Б.пр.
– Ще те оставя да говориш, цветенце. Дръж красивата си брадичка вдигната! Това е заповед.
Патрик ме оставя, докато аз се опитвам да накарам телефона да млъкне, но още щом спира, започва да пее отново. Натискам копчето, за да му взема думата и го оставям на бюрото. Заемам се с пощата и откривам имейл от Микаел. Кратък е, но има достатъчно информация, за да започна да подготвям проектите си.
След като е звънял петнайсет минути, телефонът ми издава сигнал за съобщение, но вместо да го изтрия, което би било разумното действие, аз го отварям.
ВДИГНИ СИ ТЕЛЕФОНА!
Сам Спаро отново започва да свири и аз карам телефона да млъкне... отново. Няма да свърша никаква работа с тази скорост. Идва още едно съобщение.
Ава, говори с мен, моля те! Какво съм направил?
Слагам телефона на тих режим и се опитвам да забравя за него. Какво е направил? Нищо, наистина, но съм сигурна, че ако му дам възможност, ще направи. Или? О, не знам. Но инстинктът ми казва да се махна.
– Сал, ако някой се обади в офиса, кажи, че разговарям по мобилния телефон, става ли? – Знам, че вероятно това ще бъде следващият му ход.
– Добре, Ава.
Започвам работата по колажите и по скиците за Микаел. Дори не съм видяла още апартаментите, но имам добра идея и изненадващо за мен съм доста развълнувана.
Отскачам до павилиончето в почивката, вземам си сандвич и се връщам в офиса да го ям. Сали ме информира, че докато съм била навън, се е обадил мъж, но не е оставил съобщение. Разбира се, знам кой е.
Упорито не поглеждам телефона си, с изключение на обаждането от Микаел, с когото се уговарям да посетя „Лайф Билдинг“ утре. Той е задържан в Дания до края на седмицата, затова ще се срещна с личната му асистентка направо в сградата в девет сутринта. Часовникът удря шест и аз съм доволна от това, че успях да се съсредоточа и да поработя, и то продуктивно. Денят е изтекъл.
Пристигам в „Лайф Билдинг“ на следващата сутрин точно навреме, въпреки че се успах. Излишно бързах. Асистентката на Микаел закъснява, затова сядам и се възползвам от възможността да звънна на мама и да проверя всичко ли е наред в Нюкий. Наред е, а Дан пристига в понеделник. Това повдига духа ми. Когато затварям, се взирам в телефона си и най-после събирам сили да проверя множеството пропуснати обаждания и съобщения. Всички са от Джеси, с изключение на едно съобщение от Кейт снощи, в което ми казва, че ще остане у Сам. В бързането ми сутринта не съм забелязала, че я няма. Отговарям, че съм спала, когато е писала, и че чак сега виждам съобщението. Все още чувам упоритото тропане на Джеси на вратата снощи, докато аз се криех под завивките като уплашено дете.
– Вие сигурно сте госпожица О’Ший – вдигам поглед и виждам дребна блондинка, протегнала ръка към мен. – Аз съм Ингрид. Микаел ви уведоми, че ще бъда тук, да? – датският ù акцент е много силен.
– Ингрид, наричай ме Ава, моля те! – Изправям се и поемам ръката ù, разтърсвайки я леко. Тя изглежда толкова крехка.
Усмихва се и кимва.
– Ава, разбира се.
– Микаел ми се обади вчера, за да ми каже, че е задържан в Дания.
– Да, така е. Аз ще ти покажа сградата. Работите не са съвсем приключили, затова трябва да си сложиш тези неща. – Тя ми подава жълта каска и отразителна жилетка. Надявам ги, докато тя натиска копчето на асансьора. – Ще започнем от панорамния апартамент. Много е подобен по разположение на този в „Луссо“. – Асансьорът пристига и ние влизаме вътре. – Запозната си с „Луссо“, разбира се – усмихва се тя.
– Да, запозната съм с „Луссо“ – отвръщам на дружелюбната ù усмивка. „По-запозната, отколкото предполагаш!“ Отхвърлям блуждаещите си мисли и започвам да ровя в чантата си за папката.