О. Хенри
Този палавник май
За бога, смушкайте поета, когато понечи да запее възхвали за май. Това е месец, през който властвуват духовете на немирството й безумието. Феи и самодиви витаят в напъпилите гори; веселият дух Пък и неговата свита от джуджета се разшетват из градища и поля.
През май Природата вдига предупредително пръст, за да ни напомни, че ний не сме богове, а само възгордели се деца на нейното голямо семейство. Тя ни подсеща, че сме братя на обречената на трапезата мида и на магарето; преки потомци на теменугата и шимпанзето и първи братовчеди на гукащите гълъби и крякащите патки, на слугинчетата и полицаите в парковете.
През май Купидон стреля слепешката — милионери се женят за секретарки; премъдри професори задирят в закусвалните продавачки с дъвка в устата и бели престилки; даскалици задържат след училище по-ячките хашлаци; младежи със стълби се прехвърлят леко в градините, където Жулиета ги чака зад решетчестия прозорец с прибран далекоглед; млади двойки, излезли да се поразходят, се връщат у дома женени; позастарели батета слагат белите гети и крачат напред-назад пред Института за учителки; дори женени мъже, станали необичайно нежни и сантиментални, тупат по гърба благоверните си и громолят: „Как си, моето момиче?“
Този май, който не е никакъв бог, а Цирцея, маскирана за бала в чест на красивата дебютантка Лято, довършва всички ни.
Старият господин Кулсън изохка леко, след което се изправи в креслото си. Той имаше много остра подагра в единия крак, къща до Грамърси парк, половин милион долара и една дъщеря. Имаше и икономка. Госпожа Уидъп. Този факт и името заслужават по едно изречение. Е, имат го.
Когато май смушка господин Кулсън, той стана по-голям брат на гургулицата. На прозореца, до който седеше, имаше саксии с нарциси, зюмбюли, мушкато и теменуги. Ветрецът донесе техния мирис в стаята. И веднага последва ожесточен рунд между дъха на цветята и силната и бърза смрад на течното лекарство за мазане на подаграта. Смрадта спечели скоро; но преди това цветята вече бяха успели да нанесат един ъпъркът в носа на господин Кулсън. Неумолимият, подъл чародей май беше свършил своето смъртоносно дело.
Откъм парка обонятелният орган на господин Кулсън долови безпогрешно и други характерни пролетни миризми със запазено авторско право, с които се отличава само големият град. Миризмите на разтопен асфалт, подземни изкопи, петрол, мента, портокалови кори, помийни изпарения, египетски цигари, прясна мазилка и незасъхнало още вестникарско мастило. Въздухът, който нахлуваше в стаята, беше приятен и мек. Навън врабците вдигаха навред весела врява. Не, не се доверявайте на май.
Господин Кулсън засука краищата на белите си мустаци, прокле крака си и удари звънеца на масата до креслото.
Влезе госпожа Уидъп. Тя беше четиридесетгодишна хитруша, миловидна, хубава и малко смутена.
— Хигинз излезе, сър — обясни тя с усмивка, напомняща вибромасаж. — Отиде да пусне едно писмо. С какво мога да ви услужа, сър?
— Време е да взема успокоителното за сърцето — каза старият господин Кулсън. — Капнете ми го. Шишенцето е там. Три капки. С вода. Мам… проклет да е тоя Хигинз! Няма кой да се погрижи за мен, мога да пукна в това кресло и никой не го интересува.
Госпожа Уидъп въздъхна дълбоко.
— Не говорете така, сър — каза тя. — Някои ги интересува много повече, отколкото предполагате. Тринайсет капки ли казахте, сър?
— Три — отвърна старият Кулсън.
Той взе лекарството, а след това — ръката на госпожа Уидъп. Тя се изчерви. О, да, такива неща стават. Само поемете въздух и си стегнете диафрагмата.
— Госпожа Уидъп — каза господин Кулсън, — вижте каква пролет е.
— Да, нали? — каза госпожа Уидъп. — И колко топъл е въздухът! И на всеки ъгъл висят реклами за бира. А в парка като са нацъфтели, едни цветя — жълти, червени, сини; а мен като ме пробожда нещо в краката и тялото.
— Пукне ли пролет — задекламира господин Кулсън, сучейки мустак, — ъъъ… как беше… човек се пробужда и пак за любов замечтава.
— Ай, ай! — възкликна госпожа Уидъп. — Така си е. Тя просто е във въздуха.
— Пукне ли пролет — продължи старият господин Кулсън, — на гълъба багрите с блясък по-жив засияват.
— Да, жив народ са това ирландците — въздъхна умислено госпожа Уидъп.
— Госпожо Уидъп — подзе господин Кулсън и направи гримаса, защото подаграта го прободе, — ако не сте вие, тази къща ще бъде съвсем глуха. Аз съм… как да кажа… аз съм възрастен човек, но струвам доста пари. Ако половин милион долара в държавни бонове и дълбоката привързаност на едно сърце, което, макар да не гори с първия плам на младостта, все още бие с истинска…