На „Уестърн“ Бош сви на север и пред себе си видя мигащите синьо-жълти светлини на патрулни коли и ослепителните светкавици на телевизионни камери. В Холивуд такава гледка обикновено означаваше насилствен край на нечий живот или филмова премиера. Хари обаче не знаеше нещо да излиза за пръв път на сцената в тази част от града, освен тринайсетгодишни проститутки.
Бош паркира малко преди пресечката, където бе „Убежището“, и запали цигара. Някои неща в Холивуд никога не се променяха. Просто им измисляха нови имена. Преди тридесет години мотелът се казваше „Ел Рио“ и беше занемарена дупка. Сега пак беше същото. Той никога не бе отсядал там, ала отрасна в Холивуд и помнеше. Беше живял в много места като това с майка си, когато тя бе още жива.
„Убежището“ беше мотел с дворче, строен през четиридесетте. През деня бе добре засенчен от голямо екзотично дърво, засадено в средата на двора. Нощем четиринайсетте стаи на мотела потъваха в тъмнина, нарушавана само от блещукането на червен неонов надпис. Забеляза, че буквата Е от надписа МЕСЕЧНИ НАЕМИ липсваше.
Когато беше момче и „Убежището“ се казваше „Ел Рио“, районът вече бе в упадък. Нямаше обаче толкова неонови надписи и поне сградите, ако не хората, изглеждаха по-свежи, не толкова мрачни. Тогава имаше модерна аеродинамична административна сграда, която приличаше на голям кораб, хвърлил котва до мотела. Тя бе отплувала отдавна и сега там се мъдреше минитърговски център.
Като гледаше „Убежището“ от колата си, Хари реши, че е противно място за пренощуване. Още по-противно бе за умиране. Той излезе и се запъти натам.
Входът на дворчето бе препречен от жълта ограничителна лента и униформени полицаи. В единия край на лентата ярките прожектори на телевизионни камери осветяваха група мъже с костюми. Говореше само някакъв човек с лъщяща обръсната глава. Когато Бош приближи, осъзна, че светлините ги заслепяват. Те не можеха да видят нищо зад журналистите. Той бързо показа значката си на един от униформените полицаи, прибави името си в списъка на хората, посетили местопрестъплението и се мушна под лентата.
Вратата на седма стая беше отворена и отвътре струеше светлина. Носеше се и звукът на електронна арфа и това подсказа на Бош, че Арт Донован се е заел със случая. Експертът винаги си носеше портативно радио. А то винаги бе настроено на „Уейв“, музикална станция за новата генерация. Според Донован музиката внасяла успокояващ елемент на място, където хора са убивали или са били убити.
Хари влезе, държейки кърпичка пред устата и носа си. Това не помогна. Вонята, която нямаше равна на себе си, го погна още с прекрачването на прага. Той видя как Донован, застанал на колене, поръсва с прах за взимане на отпечатъци циферблата на климатичната инсталация, монтирана на стената под единствения прозорец в стаята.
— Да ти е сладко — рече Донован. Той носеше бояджийска маска, за да се предпази от миризмата и от евентуално поглъщане на черния прах. — В банята е.
Бош бързо се огледа, тъй като бе доста вероятно „костюмите“ да му наредят да напусне веднага, щом го открият. Голямото легло в стаята бе застлано с избеляла розова кувертюра. Имаше само един стол, на който лежеше вестник. Бош се приближи и видя, че е брой на „Таймс“ отпреди шест дни. До леглото бе поставено бюро с огледало. Върху него имаше пепелник, в който бе изгасена само една полуизпушена цигара. Имаше още тридесет и осем калибров пистолет в пластмасов кобур, портфейл и кутийка за значка. Последните три бяха поръсени с черния прах. На бюрото нямаше писмо, а според Хари то бе удобно място за такова.
— Няма писмо — каза повече на себе си, отколкото на Донован.
— Няма. В банята също. Хвърли един поглед. Разбира се, ако нямаш нищо против да пропуснеш коледната вечеря.
Хари погледна към късия коридор, който минаваше край лявата страна на леглото. Когато приближи вратата на банята вдясно, почувства, че няма желание да влиза. Вярваше, че не съществува живо ченге, което да не е помисляло поне веднъж за самоубийство.