ЕДИП
Ще дойде то — ако не кажеш правото!
ОВЧАРЯТ
А ако кажа право — още повече.
ЕДИП
Той почна, както виждам, пак с извъртане.
ОВЧАРЯТ
Не, не, нали ти казах вече — дадох го!
ЕДИП
Твой син ли беше, или не? Отде го взе?
ОВЧАРЯТ
Не беше мое. Други ми го дадоха.
ЕДИП
Кажи, кой род и кой от тези граждани?
ОВЧАРЯТ
Недей ме пита вече, царю, моля те!
ЕДИП
Загубен си, ако запитам втори път!
ОВЧАРЯТ
Човек от Лаевата къща — няма що.
ЕДИП
От робите му ли, или от близките?
ОВЧАРЯТ
Горко ми! Трябва да говоря ужаси!
ЕДИП
А аз — да слушам. Но — не може иначе.
ОВЧАРЯТ
Наричаха го негов син. Но твоята
съпруга в къщи ще разкаже по-добре.
ЕДИП
Детето ти е дала тя?
ОВЧАРЯТ
О царю! Тя!
ЕДИП
Защо?
ОВЧАРЯТ
За да го умъртвя.
ЕДИП
Как, майка му,
нещастната!
ОВЧАРЯТ
От страх пред зли вещания.
ЕДИП
Какви?
ОВЧАРЯТ
Вестиха — ще убие татко си.
ЕДИП
Защо, защо си го предал на стареца?
ОВЧАРЯТ
От милост, господарю. Мислех, в своя край
със него ще отиде. А за страшно зло
спасил го той. И ако ти си туй дете,
което сочи той — о, знай, злочестник си!
ЕДИП
Уви! Сега е всичко ясно, ясно е!
Да те погледна, слънце, за последен път!
Роден съм аз безчестно, във безчестен брак
живях и сам погубих кръвно близкия!
(Втурва се в двореца. Овчарят и Вестителят бързо излизат.)
Четвърти стазим
ХОР
Първа строфа
О, смъртен човешки род,
как нищожен те виждам аз
в твоя земен живот!
Та кой ли, кой между нас
знае истинско щастие?
Мисли той, че е в щастие — в миг
с тази измама загива…
И твоят пример е жив пред мен,
и твоята участ, твоята!
Клети Едипе, на този свят
аз щастие не виждам!
Първа антистрофа
С изкусно насочен лък
той постигна честити дни,
пълно щастие. Зевсе, той
срази кривоноктия сфинкс,
който пееше песни,
твърда крепост застана той
в смъртния час на града ни.
От оня ден повелител аз
зова те. С върховни почести
ти бе почетен и стана цар
в могъща наша Тива.
Втора строфа
Но има ли сега от тебе по-злочест?
Кой гине тъй печално, кой е с толкова
беди в превратния живот?
Уви! Едипе славен вред!
Стигна ти една
гръд — и като син,
и като съпруг
морен да склониш глава!
Как е могло тъй дълго, как,
брачното ложе на твоя баща
тъй мълчаливо тебе да понася?
Втора антистрофа
Издебна те със зорък поглед Времето
и то осъжда твоя тъй злощастен брак
на син и на родител! О!
О! Лаев сине, по-добре
нивга да не бях
зървал твоя взор!
Ах, безкрай скърбя!
От гърдите скръбен вик