Погрешното мнение, което поетът предава на своя зрител, е важен драматургически способ. Той трябва да доведе зрителя до знание, но не чрез пряко поучение, а по диалектичен път. Осъществява се чрез паралогизъм, т.е. чрез погрешно умозаключение, чрез лъжлив силогизъм. Подведен от поета, зрителят строи умозаключението си върху недостатъчни предпоставки. Полученият паралогизъм утвърждава в съзнанието му погрешно мнение относно поведението и нравствения облик на трагическия герой.
Тук отново ще се позовем на Аристотел („Поетика“, гл.24), цитиран по-горе.
Погрешното мнение е съвършено очевиден ефект на редица трагедии. Споменава го и Аристотел в своята „Поетика“ (гл. 9). И все пак нерядко прозвучава въпросът: „Защо на зрителя трябва да се внуши мнение, което впоследствие ще се опровергае?“ Подобен въпрос издава неяснота относно същността на драмата. Поетът предава знание за нещата по начин, присъщ на словесното изкуство. Той построява трагедията си като жива борба на противоположни мнения. Но когато се сблъскат два възгледа по един и същи въпрос, от само себе си се разбира, че единият трябва да бъде опроверган, тъй като истината може да бъде само една. Ето откъде се поражда необходимостта да се създаде погрешно мнение, и не просто да се създаде, но и да се укрепи в съзнанието на зрителя. В борбата на мненията то ще бъде опровергано, за да възтържествува онова, което му е противоположно.
Аристотел обосновава погрешното мнение в два пасажа на своята „Реторика“ (кн.III, гл.11). Като защитава остроумния начин, по който се излага една истина, философът казва: „Остроумният начин се постига най-често чрез метафора и измама. Човек забелязва по-ясно, че е научил нещо, тогава, когато то е противоположно на очакването му. Тогава душата му сякаш казва: «Колко вярно е това, а аз се заблуждавах!»“ И по-нататък: „Същото е онова, което Теодор нарича поднасяне на новости в речта. Това става, когато мисълта е парадоксална и казаното не съответства на предходното мнение…“
Ако „Аякс“ е наистина най-ранната сред запазените Софоклови трагедии, тя е и най-ранното изображение на религиозния скептик. Опиянен от съзнанието за своята сила, Аякс показва осъдителна самоувереност.
Ето как греховно се изразява той в разговор с баща си:
И ето как обидно се отнесъл към богиня Атина, която му предложила своята помощ:
Още в „Аякс“ поетът е приложил способа на погрешното мнение. Той представя страданията на героя, но дълго не разкрива, че те са сетнина от непростимо пренебрежение към боговете.
Едва към средата на драмата Вестителят изяснява причината им. Това изненадва зрителя. Като живее с измамната мисъл за невинността на героя, той не е подготвен за подобна вест. Тя поражда у него онова учудване, смайване, което Аристотел означава с термина thaumastón („Поетика“, гл. 9). Последното е важен факт и поетът съзнателно го преследва.
Като „измамва“ зрителя, поетът създава у него съчувствие към Аякс. Той изпитва състрадание към героя и страх пред божеството, което го наказва. Напрежението от тези две чувства трае дотогава, докато се изясни защо героят страда.
И наистина Хорът смята Аякс за невинен, а онова, което се говори по негов адрес, за лъжа и клевета:
И още:
Този въпрос е осветлен от древния коментатор на Софокловата драма. Изречението у него гласи: „Поетът представя характера на Аякс като надменен (понеже слушателят твърде много заляга за Аякс поради нещастията му и почти негодува срещу поета), за да се разбере, че Аякс търпи заслужено страдание, тъй като не се подчинил на богинята.“