Трагедията „Електра“ е защита на синовния дълг, чиито изпълнители накрай тържествуват. Намираме се пред една от оптимистичните трагедии на Софокъл. Тя, да се изразим с думи на Аристотел, предлага преход от нещастие към щастие.
„Електра“ е драма на справедливото отмъщение. Далечна на всякакви актуални въпроси, тя привлича с вечно интересната тема за злодееца, който трябва да бъде наказан, и за възмездителя, чиято кауза трябва да възтържествува.
Тоя смисъл на трагедията се съдържа в последната Орестова реплика, отправена към Егист:
„Електра“ е трагедия на простото действие — в Аристотелов смисъл на думата.
Според Аристотел („Поетика“, гл.10) простото действие протича без перипетия и познаване. Като го противопоставя на заплетеното действие, философът казва, че преходът в последното е съпроводен с познаване или перипетия, или и с двете.
Тук има нещо, което сякаш не се съгласува с току-що казаното: в „Електра“ има познаване между Електра и Орест. Драматургически обаче това познаване е елементарно. То е познаване само за героите, не и за зрителя. Смайващо познаване, което засяга не само героите, но и зрителя, и главно зрителя, ще ни бъде показано по-късно в „Едип Цар“.
„Електра“, тази проста в Аристотелов смисъл трагедия, има своите драматични върхове. Това са сблъсъците между близки по чувства лица (Електра — Хризотемида) и врагове (Електра — Клитемнестра).
Тези ярки словесни двубои са изобщо характерни за изкуството на Софокъл. Репликите, които ги съставят, са изпълнени с „характерописни думи“, ethikai rheseis (Аристотел, „Поетика“, гл. 6), и в тях е може би най-силната им страна. Подобни словесни двубои ще намерим по-късно в най-добрите Софоклови трагедии: в „Антигона“, в „Едип цар“.
Сред запазените Софоклови драми „Антигона“ е първата, която има значителни белези на образцова, на „най-хубава“ трагедия.
Ето тези белези:
— Креон, когото сполитат страшни нещастия, не е нито безукорна личност, нито престъпник;
— трагедията е преход от щастие към нещастие, а не обратно;
— тя внушава погрешно мнение, противно на което се развива действието й;
— в нея се извършва преход от незнание към знание.
Що се отнася до заплетеното действие, „Антигона“ притежава и това качество на „най-хубавата“ трагедия. Впрочем опровержението на погрешното мнение само по себе си е значителен елемент на заплетеното действие.
„Антигона“ е изпълнена със стълкновения, които отварят път към неочаквани и изненадващи изводи.
Главните сблъсъци са между Креон и Антигона, Креон и Хемон, Креон и Тирезий. Всеки от тях прави драматургически принос, като хвърля светлина върху спорния въпрос за правилното поведение. С развоя на действието въпросът приема неподозиран обрат: крайното му решение се оказва в пряко противоречие с първоначалната му постановка.
Погрешното мнение в „Антигона“ е важен факт, на който трагедията дължи голямата си притегателна сила.
То засяга двама герои: Креон и Антигона. Чрез него се поддържа мнимата правота на Креон и също така мнимата виновност на Антигона.
Правотата на Креон се обосновава с мислите от програмната му реч. В нея има безспорни по здравината си ръководни начала. Но сред тях се промъква, привидно добре мотивирана, и погрешната идея, че мъртвият Полиник трябва да бъде лишен от гроб. Тази гибелна идея не се оценява обективно. Тя се възприема като естествена. Хорът е съгласен с нея:
Виновността на Антигона се извежда от неподчинението й към повелята на владетеля. Хорът казва:
Мнимата правота на Креон и мнимата виновност на Антигона стават просто осезаеми в сцената с Тирезий. Намесата на жреца всява смут и предизвиква преоценка на възгледите.