Едиповата критика преминава от жреца Тирезий към жреците изобщо. Тя се разпростира и върху предсказанията на Аполоновото прорицалище.
Коринтски пратеник известява, че цар Полиб умрял. Едип, който смята Полиб за свой истински баща, ликува:
Тази реплика завършва много силно:
От религиозния скептицизъм, изразен в тези думи, до атеизма има само една стъпка.
Йокаста е също религиозна скептичка. Като смята, че пророчеството, дадено на Лай, е опровергано, тя заключава, че прорицанията изобщо не заслужават сериозна грижа.
Все пак Йокаста се изразява внимателно: въпросното пророчество, казва тя, дошло не от самия Аполон, а от неговите жреци. Подразбираната й мисъл е: те, жреците, са смъртни хора и естествено, могат да грешат.
Впрочем това е казано и съвсем изрично от нея:
В думите на Йокаста прозвучава нотка, съзвучна с материализма и атеизма на епохата:
Понятието за случайност (týche) е противоположно на идеята за божествения план в света. В нещата няма божи промисъл. Всичко се свежда до случайната спойка на елементи. А щом светът не познава божия промисъл, щом боговете нямат никакъв дял в него, каква божествена истина ще изтръгват от него жреците?
Ето как по косвен начин се обосновава възгледът, че жреческите предсказания нямат почва и не заслужават доверие.
Древният мит, възпроизведен в трагедията „Едип цар“, е фаталистичен. Той показва как един лично невинен човек става жертва на нещастие, предречено още преди рождението му. Отцеубийството и кръвосмесителният брак на Едип принадлежат към същността на мита и потвърждават фаталистичния му смисъл.
Софокъл не е могъл да пренебрегне тези две съставки на мита. Лишено от тях, сказанието за Едип се лишава от всичко съществено. Те са необходими и неизбежни негови елементи.
Но фаталистичният дух на мита не задоволява Софокъл. Поетът го осмисля поновому.
И така, Едип убива баща си и встъпва в кръвосмесителен брак с майка си. Това му е предречено от бога. Но според концепцията на Софокъл тези две събития не се изпълняват автоматически, от само себе си. Самият Едип им съдейства да се сбъднат. Софокъл представя герой, който, заблуден, движи действието в своя вреда. Движено от него, то в края на краищата стига до божието прорицание, до съдбовното предопределение. Като отправя усилията си в погрешна посока, човекът сам съдейства на злата си съдба.
Така от трагедия на съдбата, каквато е историята на Едип например у Есхил (срв. втория стазим на „Седемте срещу Тива“), Софокъл превръща „Едип цар“ в трагедия на характерите.
Образът на Едип е много добро потвърждение на Аристотеловата дефиниция на трагическия характер (ethos). Той разкрива волята и решението на дейния човек или, както се изразява философът, „какво човек предпочита или избягва“ („Поетика“, гл.7). Едиповият характер в „Едип цар“ е оцветен от афекта гняв. Обладан от гняв, Едип изрича греховни думи, които, както при случая с Аякс, мотивират печалната му участ.
Софокъл успява да вмести мотива за гнева дори в извъндраматичния епизод с Лаевото убийство. Там Едип е действал пак под пагубното влияние на гнева:
Изпаднал в плен на гневния афект, героят определя участта си. Посоката, в която тръгва той под напора на лошия съветник, го води към ужасна катастрофа. И към съдбовното предначертание.
Художествената лъжа, прилагана и другаде у Софокъл, в „Едип цар“ е осъществена особено изкусно. Представен първоначално с отлични качества, които могат да бъдат залог за благоденствие, впоследствие Едип се оказва грешник, който заслужено страда.