Поетическата лъжа се поражда от самия строеж на трагедията. Подведен от поета, зрителят строи неправилно умозаключение, паралогизъм. Паралогизмът дава живот на погрешното мнение. Драматическото действие изтъква несъстоятелността на мнението и показва истинския лик на Едип.
Ефектът на драмата е в способността й да предизвика този преход по най-естествения възможен начин. Заменят се представи, заменят се чувства, свързани с представите. Така зрителят стига до идеята на автора, която се утвърждава не чрез пряко поучение, а диалектически, чрез борба на враждебни мнения.
„Трахинянките“ е покъртителната история на една грешка, която носи гибел.
Грешката произлиза от естественото желание на човешкото същество да запази своята любов.
Средството, което трябва да доведе до тази цел, се оказва не просто непригодно: то е пагубно.
Макар и неволна, грешката остава непростима в съзнанието на Деянира. Героинята я изкупва чрез смъртта си.
В това решение на въпроса е драматизмът на „Трахинянките“.
Трагедията „Трахинянките“ няма идейната актуалност на „Аякс“, „Антигона“, „Едип цар“. Тя възпроизвежда житейски случай на съдбоносна заблуда. Тъкмо като такъв случай, който може да сполети всекиго, тя е близка до зрителя.
Но трагедията надхвърля всекидневните мащаби на човешко поведение. Тя се налага със скромното величие на един женски образ, който заплаща с най-висока цена неволно извършеното зло.
Тази трагедия, която, по общо признание, стои под Софокловите шедьоври, има специфична сила. Тя е облъхната от неизменна човечност. Тя ни показва детската слабост и геройската сила на човешкото същество, което действа в нея.
Трагедията „Филоктет“…
Колко често човек, който има насъщните условия за живот в общество на себеподобни, е безсилен да живее! Колко често го спохожда мисълта за смъртта като мисъл за избава от безсмислието на живота! Филоктет, когото десет години гложде тежка болест и е лишен от всичко нужно, той, самотникът от пустинния остров, някак непонятно скъпи нечовешкия си живот. Той дори мисли за някакви почти невероятни свои перспективи, жадува за борба и за мъст. Филоктет, който няма абсолютно нищо, е своеобразен оптимист.
Литературният герой ли е елементарен и непридирчив? Реалният човек ли е максималист в изискванията си към живота?
Може би Филоктет на Софокъл, Робинзон на Дефо, Едмон Дантес на Дюма са прекомерно литературни и затова — отдалечени от действителния човек?
Може би е наистина така. Прекомерно литературни — това означава идеализирани. А тъкмо Софокъл, свидетелства Аристотел, е поетът, който казал, че изобразява хората такива, каквито трябва да бъдат, докато Еврипид ги представя такива, каквито са (срв. „Поетика“, гл. 25).
„Филоктет“ е нетрагична трагедия. На нея, да си послужим с израза на Аристотел, се извършва преход не от щастие към нещастие, а от нещастие към щастие. Ефектът й не е в разтърсващ катастрофален край, какъвто в нея няма. Той е в драматическите стълкновения, които отварят път към благополучния завършък.
И преди всичко — в драматичната борба, която води Неоптолем със себе си. Героят се впряга съзнателно в роля, която го унижава. Като минава през мъчителни перипетии, той остава верен на себе си и на природната си същност, която е благородството.
„Едип в Колон“ представя помирението на Едип с боговете, които са го наказали, и блажената му смърт. Трагедията е нетрагична в смисъл, че не показва катастрофа. Но тя, подобно на „Филоктет“, е драматична, защото до благословения от боговете Едипов край се стига след напрегнати сцени на различно обагрена враждебност (Едип — Креон, Креон — Тезей, Едип — Полиник).
„Едип в Колон“ блести също с лирическите си партии и с разказвателните си части.
Чрез „Едип в Колон“ Софокъл възразява срещу митографическия вариант на легендата за Едип, застъпен у Есхил. Повтарям, срещу митографическия вариант, а не срещу обработката му, която Софокъл сам е направил в „Едип цар“. Според мита нещастията на Едип се свързват с отцеубийството, извършено от него при незнание, и с кръвосмесителния му брак, сетнина пак на незнание. И едното, и другото стоят вън от волята на Едип. Те идат от съдбовно предопределение, което предхожда рождението на героя. В „Едип цар“, обратно, скръбният край на героя се извежда от личната му вина, от неговото поведение на религиозен скептик.