Доколкото мистър Сатъртуейт познаваше сър Чарлз, това писмо представляваше известна примамка.
— Според теб кого подразбира тя под „някого“ и „той“? — попита сър Чарлз.
— Мендърз, предполагам.
— Значи, и той е бил там?
— Сигурно. Не зная защо. Толи никога не го е срещал освен при оня случай в къщата ми. Защо го е поканил, не мога да си представя.
— Често ли устройваше такива големи приеми?
— Три-четири пъти в годината. Винаги имаше един по случай конните състезания в Донкастър през септември.
— Много ли време прекарваше в Йоркшир?
— Държеше голям санаториум — частна болница или как се казва там, не зная. Откупи Мелфъртското абатство (то е стара сграда), ремонтира го и построи на мястото му санаториум.
— Разбирам.
Мистър Сатъртуейт помълча минута-две. После каза:
— Интересно кои други са му били на гости?
Сър Чарлз предположи, че това може да е писано в някой друг вестник, и двамата се заловиха да преглеждат вестниците.
— Ето го — каза сър Чарлз.
И прочете на глас:
„Сър Бартолъмю Стрейндж устройва обичайния си прием по случай конните състезания в Донкастър. Между гостите му са лорд и лейди Идън, лейди Мери Литън Гор, сър Джослин и лейди Кембъл, капитан и мисиз Дейкърз и известната актриса мис Анджела Сътклиф.“
Сър Чарлз и мистър Сатъртуейт се спогледаха.
— Семейство Дейкърз и Анджела Сътклиф — каза сър Чарлз. — Нищо не се споменава за Оливър Мендърз.
— Да видим днешното европейско издание на „Дейли мейл“ — предложи мистър Сатъртуейт. — Там може да има нещо.
Сър Чарлз прегледа вестника. Изведнъж той настръхна.
— О, боже мой, чуй това, Сатъртуейт:
На днешното следствие за случая с покойния сър Бартолъмю Стрейндж бе установено, че смъртта се дължи на отравяне с никотин, но няма никакви сведения как и от кого е била дадена отровата.
Той присви вежди.
— Отравяне с никотин. На пръв поглед безобидно… такова нещо не би причинило внезапен припадък. Нищо не разбирам от това.
— Какво ще правиш?
— Какво ще правя ли? Ще си ангажирам легло в спалния вагон на тазвечерния Син влак.
— Е, добре — каза мистър Сатъртуейт, — може и аз да сторя същото.
— И ти ли? — сър Чарлз се обърна към него учуден.
— Тази работа е по-скоро по моята част — заяви мистър Сатъртуейт скромно. — Аз… ъ-ъ… имам известен опит. Освен това се познавам доста добре с тамошния полицейски началник — полковник Джонсън. Това ще ни бъде от полза.
— Чудесно — извика сър Чарлз. — Да вървим в бюрото на „Вагон ли“6.
Мистър Сатъртуейт си мислеше:
„Момичето успя. Връща го. Каза, че ще го накара да се върне. Интересно точно кое е вярно в писмото.“
Безспорно Ег Литън Гор умееше да се възползва от обстоятелствата.
Когато сър Чарлз тръгна към бюрото на „Вагон ли“, мистър Сатъртуейт пое бавно през градините. Мисълта му продължаваше да бъде приятно заета с въпроса за Ег Литън Гор. Той се възхищаваше на нейната находчивост и енергичност и подтисна оная малко викторианска страна в характера си, която не допускаше представителка на нежния пол да взема инициативата в сърдечните работи.
Мистър Сатъртуейт беше наблюдателен човек. Сред размишленията си върху женския пол изобщо и Ег Литън Гор в частност той неволно се запита:
„Но къде съм виждал тая странна яйцевидна глава?“
Притежателят на главата седеше на една пейка и гледаше замислено пред себе си. Той беше дребен човечец с несъразмерни за ръста му мустаци.
Наблизо стоеше с недоволен вид някакво момиченце-англичанче, което пристъпяше ту на единия, ту на другия си крак и от време на време риташе разсеяно тревата.
— Недей така, миличко — каза майка му, която беше погълната от някакъв моден журнал.
— Но нямам какво да правя — оправда се детето. Малкият човек извърна глава да го погледне и мистър Сатъртуейт го позна.
— Мосьо Поаро — каза той. — Много приятна изненада.
Мосьо Поаро стана и се поклони.
— Enchanté monsieur7
Двамата се ръкуваха и мистър Сатъртуейт седна на пейката.
— Всички като че ли са се събрали в Монте Карло. Преди по-малко от половин час срещнах случайно сър Чарлз Картрайт, а сега вас.
— Сър Чарлз, той също ли е тук?
— Занимава се с ветроходство. Знаете ли, че той напусна къщата си в Лумът?
— А-а не, не знаех. Това ме изненадва.
— Аз пък не се изненадвам. Според мен Картрайт не е от ония хора, които обичат да живеят завинаги откъснати от света.