— Защо? Понеже имаме детектив в къщата ли? Ех, Толи, все такива опаки неща ти идват на ум!
— Е, аз си имам своя теория.
— А каква е теорията ти, докторе? — запита мистър Сатъртуейт.
— Че събитията идват при хората, а не хората при събитията. Защо животът на някои е интересен, а на други — скучен? Поради заобикалящата ги среда ли? Съвсем не. Един може да отиде до края на света и нищо да не му се случи. Само седмица преди да пристигне, ще стане някакво клане, а на другия ден, след като си замине — земетресение, а параходът, който е изпуснал, ще потъне. Друг пък може да живее в Балъм и всеки ден да пътува до Лондон, и ще му се случват какви ли не неща. Ще се забърка с изнудвачески банди, с красиви момичета и крадци на коли. Има хора със склонност към корабокрушения — даже когато тръгнат с лодка по изкуствено езеро, непременно ще им се случи нещо. По силата на същата логика хора като вашия Еркюл Поаро не е нужно да търсят престъпление — то само им идва.
— В такъв случай — заключи мистър Сатъртуейт, — може би е добре, че мис Милрей се присъединява към нас и на вечерята няма да бъдем тринайсет души.
— Е — каза сър Чарлз угодливо, — щом толкова желаеш, Толи, може да ти се сервира и убийство. Само че поставям едно условие: да не бъда аз трупът.
И като се смееха, тримата мъже влязоха в къщата.
Глава втора
ПРОИЗШЕСТВИЕ ПРЕДИ ВЕЧЕРЯ
Главен интерес в живота на мистър Сатъртуейт представляваха хората.
Общо взето, той се интересуваше повече от жените, отколкото от мъжете. Като мъжествен мъж мистър Сатъртуейт знаеше твърде много за жените. В характера му имаше известна женствена жилка, която му придаваше способност да прозира в женската душа. През целия му живот жените му се бяха доверявали, но никога не бяха гледали сериозно на него. Понякога това малко го огорчаваше. Той чувствуваше, че е винаги в първите редове и следи играта, но никога на сцената като участник в драмата. Всъщност ролята на зрител му подхождаше отлично.
Тази вечер, седнал в голямата стая с изход към терасата, изкусно украсена от една модерна фирма така, че да прилича на луксозна корабна каюта, той се интересуваше главно от точния оттенък, в който Синтия Дейкърз бе успяла да боядиса косата си. Тя имаше съвсем нов тон — типично парижки, предположи той, — който създаваше особен, доста приятен зеленикаво-бронзов ефект. Как изглеждаше в действителност мисиз Дейгсърз, не можеше да се каже. Тя беше висока жена с фигура, идеално пригодена към изискванията на момента. Шията и ръцете й имаха обичайния летен загар на полето — естествено ли, или изкуствено постигнат, не можеше да се познае. Зеленикаво-бронзовата й коса беше с изкусна нова прическа, която е способен да направи само най-добрият лондонски фризьор. Оскубаните й вежди, начернени мигли, идеално гримирано лице и начервена уста с извивка, каквато естествено правата й линия не притежаваше, сякаш допълваха съвършенството на нейната вечерна рокля в особено тъмносиньо, наглед ушита много просто (макар че това не подхождаше за случая) и от особена материя — матова, но със скрит отблясък.
„Хубава жена — рече си мистър Сатъртуейт, оглеждайки я с одобрение. — Интересно каква ли е в действителност.“
Но този път той имаше пред вид духом, а не тялом.
Думите й излизаха провлачено, както беше модно по това време.
— Мила моя, беше невероятно. Според мен едно нещо е или вероятно, или не е. А това не беше. Беше просто проникновено.
В момента това беше новата дума — всичко беше „проникновено“.
Сър Чарлз енергично разбъркваше коктейли и разговаряше с Анджела Сътклиф, висока жена с прошарена коса, дяволита уста и прекрасни очи.
Дейкърз говореше на Бартолъмю Стрейндж:
— Всички знаят какво му куца на Лейдизборн. Цялата конюшня знае.
Гласът му звучеше пискливо и рязко. Той беше нисък, румен, приличен на лисица човек с къси мустаци и живи очи.
До мистър Сатъртуейт седеше мис Уилз, чиято пиеса „Еднопосочно движение“ бе възторжено приета като една от най-духовитите и най-дръзките, гледани в Лондон от години. Мис Уилз беше висока и слаба, с брада на гънки и много лошо ондулирана руса коса. Тя носеше пенсне и извънредно широка зелена рокля от шифон. Гласът й беше писклив и безцветен.
— Ходих в Южна Франция — говореше тя. — Но, откровено казано, не ми хареса особено. Хората не са никак дружелюбни. Но, разбира се, пътуването е полезно за работата ми — да видя нравите им, нали разбирате.