Момчето, отхвърлено напред и нагоре, продължаваше да стиска ножа. Главата му се удари в покрива, когато таванът и подът на фургонът си размениха местата. Хоган видя, че лявата му ръка маха ожесточено във въздуха и с учудване осъзна, че момчето все още се опитва да го прониже. Той бе от породата на гърмящите змии, Хоган бе прав за това, но никой не изцеждаше отровата му.
След това фургонът се удари в пустинния чакъл, който сякаш отряза багажника и главата на момчето се удари в тавана отново, много по-силно този път. Ножът бе избит от ръката му. Шкафовете в задната част на фургона се разтвориха, като разпиляха навсякъде хартиени мостри и лазерни уреди за разчитане на етикети. Хоган долови неясно някакъв нечовешки писък — дългия, провлечен рев на покрива на фургона, който се плъзгаше по чакълестата пустинна повърхност на далечната страна на дерето — и си мислеше: Значи така се чувстваш, когато си вътре в консервна кутия и някой използва отварачката.
Предното стъкло се разпука и хлътна навътре във формата на увиснал щит, замъглен от милион зигзагообразни пукнатини. Хоган затвори очи и ги скри с ръце, за да предпази лицето си, докато фургонът продължаваше да се търкаля, влачейки се по страната на Хоган толкова дълго, че разтроши страничния прозорец на шофьора и се напълни с камъни и прашна пръст, а след това с клатушкане се изправи отново. Залюля се така, сякаш щеше да се наклони към страната на момчето… след това спря.
Хоган остана на мястото си, напълно неподвижен, с широко отворени очи, с ръце, впити в седалката си, чувстваше се като Капитан Кърк след нападение на Клингън. Усети, че скутът му е пълен с боклуци, парчета стъкло и още нещо, но отначало не можа да се ориентира какво е то. Почувства вятъра, който навяваше още пясък през строшените прозорци на фургона.
Миг след това видимостта му бе блокирана от някакъв бързо движещ се предмет. Предметът представляваше кълбо бяла кожа, кафява пръст, оголени кокалчета и червена кръв. Това бе юмрук и той удари Хоган право в носа. Болката бе рязка и внезапна, сякаш някой бе изстрелял сигнална ракета право в мозъка му. За миг бе заслепен от обилната бяла светлина. Зрението му започна да се връща, когато ръцете на момчето внезапно се свиха около врата му и той повече не можеше да диша.
Момчето, господин Брайън Адамс, от Никъде, САЩ се бе наклонил над поставката между предните седалки. По бузите и челото и носа му бе разплискана кръв, която се стичаше може би от десетина различни рани и се бе размазала като бойна боя. Сивозелените му очи бяха втренчени съсредоточено в Хоган с цялата ярост, на която е способно човешко същество.
— Виж какво направи, шибано копеле! — изкрещя момчето. — Погледни какво ми направи!
Хоган се опита да се измъкне и за малко да си поеме дъх, когато за миг хватката на момчето отслабна, но коланът му бе все още заключен, доколкото можеше да почувства, така че нямаше къде да се дене. Ръцете на момчето отново се заеха с него, и този път палците му се впиха в гръкляна му и го стискаха с всичка сила.
Хоган се опита да повдигне ръце, но ръцете на момчето, здрави като затворнически решетки, го блокираха. Той се опита да отблъсне ръцете на момчето, но те не се помръдваха. Сега чуваше още един вятър — високия, режещ ушите му вятър в собствената му глава.
— Виж какво ми направи, глупав скапаняк! Кръвта ми изтича.
Това бе гласът на момчето, но идваше някъде отдалеч.
Тоя ме убива, помисли си Хоган и някакъв глас му отвърна: Точно така, да те шибам, сладур.
Това отново върна гнева му. Той бръкна в скута си, за да види какво друго има освен пръст и стъкло. Бе книжна торба с някакъв обемист предмет — Хоган не можеше да си спомни какво точно има в нея. Хоган стисна здраво торбата и замахна с юмрука си нагоре, точно под брадичката на момчето. Удари го с цялата си сила разнесе се оглушителен трясък. Момчето изкрещя от болка и изведнъж хватката му около гърлото на Хоган внезапно се разслаби, тъй като то падна назад.
Хоган пое дълбоко дъх на пресекулки и чу звук, какъвто издава чайникът, когато ви призовава да го свалите от котлона. Аз ли издавам такъв звук? Боже мой, аз ли съм това?
Той пое още веднъж дъх. Устата му се напълни с прах и пясък, от който се закашля, но за него това бе избавление, подарено от небесата. Той погледна към юмрука си и видя Тракащата челюст, рязко откроена върху кафявата торба. И изведнъж почувства, че тя се движи. Имаше нещо толкова изненадващо и шокиращо човешко в това движение, че Хоган изпищя и веднага изтърва торбата, сякаш бе хванал човешка челюст, която се опитваше да говори на ръката му. Торбата удари гърба на момчето и след това падна върху килима на пода на фургона, докато „Брайън Адамс“ се надигна неуверено на коленете си. Хоган чу как гумената лента се разкъсва… и след това ясното, отчетливо щракане и тропане на самите зъби, които се отваряха и затваряха.