Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че досега той предвиждаше всички мои стъпки. Крайно време е да направя нещо, което не е предвидил.
Междувременно наближаваме мястото, където правият дотогава път започва да описва големи плавни дъги между пясъчните хълмове, които подсказват, че скоро ще видим Амударя. Преди да навлезем в първия завой, казвам на Исмаил да намали скоростта и обръщам глава назад. Въпреки блясъка на обедното слънце върху стъклото ясно виждам, че поне три мили назад няма нито една кола. Малко преди пътят да се скрие зад хълма вдясно, се обаждам:
- Спри.
Извъртам се така, че да наблюдавам пътя зад нас през задното стъкло. След малко в далечината се появява кола. Оставам с впечатление, че е масивна и че се движи много бързо.
- Тръгвай - казвам, - но не вдигай над четиридесет.
Ако колата, която идва след нас, не ни задмине до пет-шест минути, ще зная, че разсъжденията ми дотук са верни.
* * *
Хайратан отдавна е останал зад гърба ни, когато отпред се появяват две редици каменни огради.
- Карай съвсем бавно - казвам и колата запълзява.
Усещам промяната с цялото си тяло, но са ми нужни няколко секунди, за да я осмисля. Неравномерният шум е преминал в тихо съскане, а ситните вибрации са изчезнали. Асфалтът в това село е гладък като стъкло. Дали това е белег, че наближаваме целта?
Мониторът на коленете ми потвърждава догадката. Стоповете на микробуса светват и той потъва в зиналата насред високата ограда порта. Нагласям минисамолетчето да прави широки кръгове около голямата бяла сграда и поглеждам през задното стъкло. Черният джип тип „катафалка", който ни следваше до края на предишното село, така и не се е появил.
Дали човекът, когото подозирам в организирането на цялата акция, е решил да ме изтормози с чакане? Ако е тъй, направил е лош избор. Едно от задължителните в моя занаят умения е да чакаш без да се изнервяш.
Широката улица с гладкия асфалт се разширява още, за да се влее в площад с неправилна форма. В отсрещния му край се издига бяла сграда, която в сравнение с останалите изглежда като приказен дворец. Отляво, в сянката на каменната й ограда с изплезени езици се излежават три проскубани кучета.
- Спри пред вратата - казвам на Исмаил, докато изваждам малката отвертка от джоба на якето си. Съжалявам, изцяло шпионски компютре, но се налага да се разделим.
Докато Исмаил паркира, пъхвам диска на Кейт между задната седалка и стената на колата. Отварям лявата врата и изтръсквам бързоразлагащите се отломки от хавлиената кърпа върху побелелия от прах и ситен пясък асфалт. После изваждам портфейла, защото предпочитам да пришпоря събитията. Това, че съм готов да чакам неограничено дълго, не означава, че чакането ми доставя удоволствие.
- Това е за карането дотук - подавам няколко банкноти на Исмаил. - А това - подавам още една - е за да отидеш до Хайратан и да ми купиш най-луксозната кутия шоколадови бонбони, които можеш да намериш. В това време аз ще погостувам на един големец. Не бързай да се връщаш, но гледай след час да си тук.
Излизам и изчаквам таксито да обиколи площада и да отпраши по пътя за Хайратан. Отивам до мраморното стълбище и се обръщам към по-представителната от двете въоръжени с полицейски палки горили, които охраняват входната врата.
- Салям алейкум. Казвам се Кей. Джон Кей. У дома ли е Масуд ага?
2
Интерлюдия
Лондон
Лампичката над вратата на Конферентното помещение примигна три пъти. Ди погледна часовника си и стана.
- Джентълмени, налага се да изляза за малко. Моля да продължите без мен.
При секретарката го чакаше един от неговите подчинени.
- Извинете за прекъсването, сър, но имаме крайно необичайно събитие. Трите безпилотни минисамолета в Афганистан са пуснати едновременно. Единият е разбит от оператора малко след пускането - според мен съвсем съзнателно, а другите два продължават да летят.
- Прехвърлете сигналите към моя компютър - каза Ди и влезе в кабинета си.
3
По знак на Каландара шофьорът спря до последната ограда в селото. Парвез погледна шефа си с озадачено изражение. Той долови погледа и отговори на незададения въпрос:
- Нека да чака, за да поомекне. И без друго трябва да си плати за потрошената ти китка.
Помощникът се захили. Никой не можеше да използва времето като оръжие по-добре от господаря му.
След няколко минути иззад възвишението отсреща се показа първата кола. Беше таксито. Каландара се намръщи. Възможно ли е англичанинът да се е отказал да го чака? Или да е успял някак да се справи с цялата охрана и сега триумфално да се прибира с жената?