Според Парвез бойни умения като неговите можело да се видят само по филмите.
- Проверете колата - нареди Каландара.
Бичето и Рашид слязоха от джипа и застанаха на шосето. Това бе достатъчно - всички в Афганистан знаят какво да правят, когато на пътя се изпречат мъже с автомати.
Шофьорът на таксито спря и подаде глава през прозореца. Задната седалка и мястото до него бяха празни.
Бичето залепи лице на задното стъкло, за да се увери, че на пода между седалките не е легнал някой. После се обърна и разпери ръце: „Няма никой!" С яден жест Каландара му посочи задницата на колата. На свой ред Бичето махна с ръка на шофьора на таксито: „Излизай!"
Онзи без забавяне отвори капака на багажника. Бичето погледа вътре и повтори пантомимния си номер.
- Къде е англичанинът? - запита Каландара, когато хората му се върнаха в джипа.
От притеснение главата на Бичето хлътна между едрите му рамене.
- Казал на шофьора, че отива на гости на един големец - заобяснява той, - и го накарал да го остави пред къщата.
За всеобщо облекчение Каландара се разсмя.
- Ама че чешит! Мисля, че добре ще се позабавляваме с този тип.
После усмивката се изтри от лицето му и без да поглежда към шофьора, той изръмжа:
- Какво чакаш? Карай у дома!
4
Каквото и да върши Масуд навън, в дома му законите на гостоприемството се спазват строго. Един слуга ме въвежда в просторно помещение, което вероятно служи за приемна, и ми предлага да се настаня до ниска масичка. Избирам си една от подредените около нея големи възглавници и сядам по турски. Слугата изважда чисто бяла покривка, застила я върху масичката и излиза.
Използвам паузата, за да пробягам с очи по гръбчетата на стотиците DVD филми, наредени по стелажите от двете страни на огромния екран за домашно кино. Подборът разкрива недвусмислено пристрастията на собственика: почти изключително американски и хонконгски екшъни. Контрастът между традиционната подредба и последният писък на видеотехниката обаче подсказва, че моят домакин се люшка между две реалности, които воюват помежду си. А може би шумът на реката, който долита през отворения прозорец вляво, донякъде ги примирява?
Слугата влиза слага на масичката разлата порцеланова купичка за чай, кана, покрита с кожух от дебел вълнен плат, плетен панер с нарязани филии хляб и паничка с прахообразна подправка. Покланя се и излиза.
Поръсвам една филия с подправката и когато я поднасям към устата си, разбирам, че съм бил адски гладен. След вчерашната чеснова вакханалия миризмата ми се струва невероятно нежна. Едва успявам да се сдържа да не налапам половината филия и отхапвам скромен залък. Вкусно!
Зеленият чай също радва небцето. Без да бързам, за няколко минути успявам да залъжа глада си. След втората купичка чай притварям очи и започвам да се наслаждавам на планинската прохлада, която носят ледниковите води на Амударя.
Хората, които живеят по бреговете на реката, обикновено я наричат другояче: „Джейхун" или „Джейхан". Въпреки че тези имена са производни от Гихон, една от четирите реки на Райската градина, в съзнанието на местните реката е до такава степен тяхна противоположност, че те превеждат името й като „Зъл кръвник".
По коридора се чуват бързи стъпки. Ставам.
Влизат двама души и застават пред стелажите с филми. Автоматите в ръцете им са насочени към мен. Този вдясно обръща глава към коридора и кимва: „Може да влезете. Положението е под контрол."
Този път стъпките приближават по-бавно. Влизат още двама. Първият е жилав и слаб, с остро, зло лице и очи, които идеално пасват на лицето. Вторият е тантурест и с бинтована ръка. Няма съмнение кой от тях е господарят и то не само заради по-качествените дрехи.
- Селям алейкум, Масуд ага - приветствам първия с лек поклон. Това малко го обърква.
- Алейкум селям, м-м-м...
- Кей. Джон Кей - представям се аз.
- Алейкум селям, Джон Кей - повтаря той и поглежда въпросително към придружителя си. Онзи се вторачва в мен, после поглежда господаря си и леко завърта глава.
Какво ли означава тази кратка пантомима? Че не е сигурен дали ме е виждал по-рано? Къде ли пък би могъл да ме види? За миг благотворният ефект от музиката на Кейт се връща и умът ми свързва бинтованата ръка с дребния силует в един вилнюски антикварен магазин. Изглежда, че за разлика от мен третият ми нападател няма ясен спомен от схватката.
Дали да се възползвам от неувереността, която неизбежно се е предала на господаря му? Внимателно предлагам мисловен образ за себе си, така че да не го оставя да си го изгради сам. Повторените стотици пъти щампи във всичките тия екшън филми би следвало да ми помогнат.