Вдигам глава и заглеждам Масуд. Ако той наистина ми предлага пазарлък, добрата практика изисква да не отговарям веднага, а да изчакам неговото предложение. В случая имам допълнително предимство, тъй като все още не съм потвърдил предположението му за местонахождението на пергаментите.
Накрая той казва:
- Освен прищявката, заради която си дошъл тук, разбира се.
Предложението му е половинчато и аз отговарям по същия начин:
- Сам разбираш, че оригиналите не са у мен.
- Но има и копия, нали?
- Да, но не мисля, че разчитането им е по силите на солови играчи като нас.
Той се хваща на провокацията.
- Освен ако тези играчи са се подготвили по-отрано.
Дали това означава, че зад гърба му няма други хора? Или може би си мисли, че щом настъпи решаващият момент, ще съумее да ги изиграе? Трябва непременно да разбера кое от двете е вярно, но се надявам, че по-късно ще изскочи такава възможност. Най-важното сега е разговорът ни да не затихне.
- Все пак не разбрах какво ми предлагаш.
Той демонстрира учудване, като повдига вежди. В мимиката му забелязвам нещо, което е не толкова фалшиво, колкото неестествено. Масуд очевидно има някакви проблеми.
- Освен да ти върна прищявката ли?
Дали той се разсейва толкова лесно, че ми задава въпрос, на който преди малко сам е отговорил? Май по-скоро иска да провери доколко държа на Кейт. Не бива да му позволя да разбера какво изпитвам към нея. Ще го използва, за да ме шантажира - тъй както вероятно шантажира Базъл.
Аз се ухилвам. Чудесно познавам отношението към жените в този район на света и мога да го имитирам.
- Прищевките от този род са за младежи. Мъжете се интересуват от власт и от пари.
Той се привежда към мен.
- А ти в момента нямаш достатъчно нито от едното, нито от другото.
Това не е въпрос, а констатация. Ще бъде груба грешка, ако се обидя.
- Ако Всемогъщият е рекъл, скоро няма да е така.
Това е прозрачен намек, че разполагам с много ценна тайна, и той реагира на мига.
- Аз съм готов да бъда маша в ръцете Му - за разлика от тези, които досега не са те оценили както заслужаваш. Ето, виж Парвез, който беше тук преди малко. Когато преди години имах нужда, той ми помогна и сега е трети по богатство в Афганистан. Ако решиш да ми помогнеш, ти ще бъдеш втори.
Трудното не е да посрещна тези думи с недоверчива гримаса, а да не му се стори, че не му вярвам. Изглежда, че успявам, защото Масуд се разпалва.
- Парвез е верен, но е доста ограничен тук - и той почуква с пръст слепоочието си. - Докато ти си човек за уважение и аз те харесвам.
Макар да си давам сметка, че неусетно съм бил въвлечен в неразбираема за западняка ескалация на емоциите и изразите, сега не е моментът да се сдържам. По-добре е да приема състезанието по учтивост.
- В Балх казват, че само двама души са достойни да носят името Масуд, но единият вече не е жив.
От сравнението с Лъва на Пенджаб, националния герой на афганците, очите на домакина запламтяват.
- Който ме опознае и обикне, и аз го обиквам - казва с проникновен глас Масуд. - Нямам син, но ако Всевишният е рекъл, ти ще ми бъдеш син.
В гласа му като че ли долавям нотка на молба. Не, не е молба, а надежда. Той, изглежда, се е примирил със своето бездетство, но не може да понесе мисълта, че няма кому да остави богатството и властта си. Дали за мъжа делото на ръцете му не е по-важно от децата? Дали рожбите на ума му не са по-скъпи от рожбите на плътта?
Поглеждам го. От изражението му лъха искреност, която помита цялата ми скептичност и ме изпълва с вълнение и благодарност. Поемам дъх и дълбоко се покланям.
В този миг разпознавам цитата. Той обещава смърт.
Масуд е перифразирал едно произведение на средновековния мистик Сидна Али.
Господ казва:
Който ме търси, ме открива.
Който ме открие, ме опознава.
Който ме познае, ме обиква.
Който ме обикне, обиквам и аз.
Когото обикна, убивам.
Дали Масуд разбира, че е издал несъзнатото си намерение? Това всъщност е без особено значение. По-важното е, че сега разбирам откъде идва това почти хипнотично въздействие, което преди малко изпитах на гърба си. То сигурно е резултат от болестта, която го кара да се възприема като Господ. Навремето майка ми имаше пациент с маниакално-депресивно разстройство. В маниакалните си периоди той беше дяволски убедителен и никой и нищо не можеше да му се опре. Тогава беше ако не всемогъщ, то поне всеубеждаващ.
Това означава, че мога без опасения да разкрия пред Масуд част от онова, което научих през последните дни. Няма защо да се боя, че ще създам чудовище, което ще властва над света с превърнатата в оръжие лира на Орфей. Болестта и изборите, които той е правил досега, го обричат да действа като Господ - в пълна самота. Което е успокояващо, защото за съвременния свят дори най-богатите и амбициозни единаци не са заплаха. Те стават опасни само ако изградят своя собствена мощна структура.