Той, Каландара, завиждаше на Джон Кей. Повечето от хората в Третия свят още като деца започват да завиждат на западняците за това, което те притежават. Масуд обаче завиждаше на шпионина за това, което той беше. Може би защото англичанинът правеше впечатление на човек, комуто не се налага да се напъва много. Не беше богат, не притежаваше реална власт и въпреки това от него се излъчваше усещане за свобода.
За Каландара завистта не бе непознато чувство. Защо сега това го тормозеше толкова много? Дали някак не се бе върнал към древното учение, което се преплиташе с образа на любимия му дядо? Според него завистта спадаше към реда на лъжата заедно с всички други лоши мисли, думи и дела. Тъй като смяташе себе си за aшаван - човек на истината, той потърси начин да прогони завистта.
Веднага видя начина. Не беше много трудно. Достатъчно беше да поиска да бъде свободен и да се зарее като птица над всички земни желания за власт, богатство и отмъщение. Погледна в сърцето си и със скърцане на зъби си призна, че не е готов да се откаже от тях. Дали самолетът, който бе сглобил със собствените си ръце, не би могъл да му помогне? Изглежда беше намерил решението, защото музиката пак зазвуча в ума му.
Той долови нечие изнервено присъствие и отвори очи. Лежеше по гръб, а главата му се беше плъзнала по най-голямата възглавница така, че почти висеше. На почтително разстояние пред него стоеше верният Парвез и кашляше насила. Това беше негов стар номер -как да събуди господаря си, без да бъде смъмрен.
- Господарю - бързо каза той, щом улови погледа му, - шпионинът избяга с жената.
Каландара се порови в ума си и оттам изскочи смътен спомен за форсиране на двигател на кола, викове и изстрели.
- Кога?
Не беше склонен да прогонва онова изключително усещане заради гнева си.
- Преди няколко минути - отвърна Парвез. - Стражите уцелиха гумата му точно преди таксито да излезе от хубавата част на пътя. Рашид каза, че шпионинът и жената отвързали новата лодка на Хромия Ахмад и отплавали надолу по реката.
Каландара се усмихна. Беше постъпил мъдро, като обузда зараждащия се гняв, за да продължи да се наслаждава на преживяното удоволствие. Подвижните пясъци по брега на реката бяха по-непристъпни от отвесна канара и бегълците нямаше къде да се скрият.
- Не ги ли подгонихте със старата лодка?
- Рашид и Бичето влезли в нея, но видели, че проклетият англичанин е пробил в дъното й ей такава дупка - и Парвез изви пръстите на ръцете си около въображаем отвор.
Мечтата да лети се съюзи със спомена за омайващата хармония и Каландара скочи на крака. Отдаваше му се възможност да съчетае удоволствието с необходимостта и бойното кръщение на самолета си с преследването на този хитър враг, който му се нравеше по толкоз странен начин.
Премисли решението си още преди да стигне до вратата. Много по-лесно щеше да залови бегълците с моторницата и при това щеше да запази съществуванието на самолета в тайна.
- Ще можеш ли да караш моторницата? - попита той като хвърли кос поглед към бинтованата ръка на Парвез.
- Разбира се, господарю.
- Тогава вземи дежурния, Билал и Бичето с теб и ги върнете.
- Да, господарю - Парвез се поклони, взе ключа от ръцете му и изскочи в коридора.
- Чакай малко! - извика Каландара подир него. - Англичанинът има ли оръжие?
Парвез спря и се обърна.
- Не мисля, господарю. Докато бягали към лодката, той не отвръщал на стрелбата.
- Добре. Тръгвай. И кажи на ония тримата да стрелят, във въздуха - само колкото да ги сплашат. Искам да ги заловите живи. Разбра ли: живи!
- Слушам, господарю!
3
Когато наближаваме реката, иззад края на каменната ограда се показва още една лодка. Изглежда стара и комай никога не е била боядисвана, което не означава, че няма защо да я огледам. Трябва внимателно да направя своя избор, за да оставя по-лошата на преследвачите.
Те още не са се показали откъм пътя, ала гонитбата скоро ще започне.
Не ми трябва много време, за да се уверя, че втората лодка е в значително по-лошо състояние, и да се върна при боядисаната.
Тя се оказва далеч по-лека, отколкото предполагах, и аз я обръщам без особени усилия. Хващам извития нагоре носов край на киловата талпа и започвам да дърпам заднешком към реката. Изглежда, че преследвачите ми вече наближават Исмаил, защото той пак започва да хвърля буци пръсти и камъни към нас. Жалко, че вятърът отвява всеки звук. Някои от тукашните ругатни са невероятно цветисти и забавни.