Оставям плановете си за по-късно, защото подскоците на лодката зачестяват - сигурен белег, че наближава първото голямо изпитание. Допреди малко ритъмът беше поносим - по един по-силен тласък на всеки пет-шест секунди, а сега тласъците са така начесто, сякаш под нас има не река, а галопиращ кон. Руслото на реката се стеснява с всичките произтичащи от това последствия, най-важни от които са нарасналата скорост и повишената турбулентност. В близките минути трябва не само да избягвам водовъртежите и стоящите вълни, но и да не допусна течението да ни отвлече към ивицата, където водните дракони си играят.
Минаваме завоя без особени премеждия - може би защото изненадата ни чака след него. Лодката се носи право срещу огромен пясъчен остров. Започвам да греба с всички сили. Засядането в несигурния пясък може да е фатално, навлизането в по-големия и бързотечен ръкав - също.
Успявам да заобиколя острова отляво. Лодката плава не във вода, а в някаква пясъчна суспензия, която е съвършено непрозрачна. Изваждам греблата от ключовете и поставям едното в лодката, а другото улавям като гондолиер в Канале Гранде. Ако попаднем на плитчина, така ще мога мигновено да се оттласна с греблото от дъното. Подозирам, че един от номерата на дивата река е преобръщането на уж за малко заседналите лодки. Вече разбирам каква е причината толкова нашественици да намерят смъртта си в Амударя.
Когато островът остава назад и нашият ръкав се слива с основния, си отдъхвам. Поглеждам Кейт, която не забелязва това, защото не сваля очи от реката зад нас. Тъй като нищо не ме възхищава повече от жена с чувство за отговорност, се привеждам и я целувам по врата. Тя трепва, обръща се и радостно изчуруликва:
- Благодаря.
Отново, както в хотелската й стая, съм запленен от пламъчетата в зелените очи. Опасната река като че ли се укротява и аз се чувствам щастлив, неуязвим и вечен. Оптимистичният ми изблик предизвиква някакво ревниво божество и то решава да ме накаже за дързостта. Щом се отлепям от устните на Кейт, съзирам една моторница, която изскача на глисаж иззад завоя.
4
Каландара дори не поглеждаше към горните два екрана, които показваха картината от насочените на изток камери. На левия екран блестеше неспокойната Амударя, на десния в далечината се очертаваха върховете на Хиндукуш. Интерес представляваха мониторите на западните камери, но и там не се забелязваше каквато и да било промяна. На левия пътят към Хайратан се стесняваше към хоризонта, а на преден план се виждаше фигурката на шофьора, който сменяше задната гума на таксито. Десният екран беше зает с големия завой на Амударя, зад който се беше скрила моторницата. Цифрите в долния ъгъл показваха, че са изминали двадесет и две минути.
Каландара овладя обхваналото го при вида на електронния часовник притеснение. Парвез и другите сигурно вече са настигнали бегълците и моторницата всеки миг ще се появи.
Иззад завоя на реката наистина се показа бързо движеща се точка. Това го успокои, макар че изображението все още не беше достатъчно голямо, за да различи колко души има на борда. Когато то наедря, тревогата му се завърна. На борда имаше... точно така, само един човек. Парвез стоеше прав зад руля и караше с газ до дупка.
Каландара излезе от стаичката на охраната и затрополи по стълбата към приземния етаж. Втурна се на малкия пристан заедно с нарастващия вой на двигателя. Моторницата влетя между бетонните стени на канала, който излизаше от реката, за да се вмъкне под бялата сграда. Парвез даде пълен назад и лодката забави ход, изпращайки пред себе си поредица дъгообразни вълни. След малко тя опря с лек удар о пристана и двигателят замлъкна, заливайки Каландара с миризма на изгорели газове.
Парвез скочи на бетона, стискайки в здравата си ръка въже, което омота около кнехта. Изражението му издаваше, че се е случило нещо ужасно.
- Къде са англичанинът и жената?
- Скочиха на брега и побягнаха към пътя - смутолеви Парвез и се присви, защото господарят му стисна юмруци.
5
Ако човекът, който е на руля на моторницата, не направи някоя голяма грешка, регатата ни ще приключи до пет минути. Единственият начин да я спечеля е като открия безопасен път през пясъците към шосето.
За беда, не виждам брега добре, защото следобедното слънце свети в очите ми. Все пак използвам сенките на пясъчните дюни, в които попадаме периодично, за да установя, че те се редуват с участъци, плоски като тепсия. Дали ще е по-безопасно да изкатерим някой стръмен пясъчен склон, или да прекосим по равното?