С няколко загребвания доближавам лодката към брега и откривам една непредвидена пречка. Течението тук е толкова бързо, че ако не се появи водовъртеж, който да го компенсира, всеки опит да акостираме и да слезем ще се превърне в руска рулетка.
- Шосето е наблизо! - високо казва Кейт, сочейки напред и вляво. Поглеждам натам и точно преди слънцето да се гмурне зад поредната дюна, съзирам някакъв проблясък. Дали не беше отражение от движеща се в нашата посока кола?
На следващия равен участък като че ли чувам автомобилен клаксон.
- Чу ли това? - обръщам се към Кейт.
- Таксито ли? - потвърждава тя догадката ми, че Исмаил ни е забелязал и кара успоредно с нас.
Трябва непременно да открия начин да спра лодката поне за секунда до брега. Оръжията на преследвачите в моторницата със сигурност са по-голяма заплаха от пясъчната ивица, която ни разделя от шосето.
Когато тя изчезва зад пясъчния остров, защото го заобикаля от противоположната страна, насочвам цялото си внимание към реката. Дали мисълта, че преследвачите ще ни застигнат много скоро, пришпорва времето, или реката почти е спряла да тече? Когато приближавам на пет-шест ярда от брега, разбирам, че се движим прекалено бързо, за да спрем.
Изстрел. Все още са далеч, но времето изтича. Ще се наложи да забия носа в пясъка и веднага да скочим.
Втори изстрел - доста по-отблизо. Половината дюната до нас се набраздява и в реката с глух шум се свлича пясъчна лавина. Към нас тръгва малко цунами. Докато част от ума ми е заета как да балансирам най-добре с веслата, друга част се чуди над наглед маловажен факт. Какво попречи да се срути и втората половина? Дребните храстчета, които забелязах в последния момент?
Вълната отминава, без да ни обърне. На мястото, където току-що са потънали няколко десетки тона пясък, забелязвам голям водовъртеж. Обратното течение, което той създава, е може би единствената възможност да се измъкнем на брега. Предпазливостта ме възпира да се вкопча слепешката в нея. Оглеждам пясъка.
От брега към шосето се простира тясна огненочервена ивица от цъфтящ нискорасъл тамарикс. Напомня ми за нещо, но какво ли?
Паметта услужливо се обажда с гласа на стария каландар: „Минах по езика на барса и оцелях."
Осъзнавам, че това не е било метафора, а спасително указание, и насочвам лодката към брега. Носът й се забива в средата на ивицата цъфтящи храсти.
Умът ми избира точно този миг, за да ми припомни онова, което някога съм чел за тамарикса. За да оцелее в пустинята, корените му са така развити, че стабилизират пясъка около храста, създавайки сигурна опора за всеки заблудил се пътник. И още: за зороастрийските жреци растението е било свещено. Дали защото е спасило живота на мнозина като нас, които са се озовали сред подвижни пясъци?
- Стъпвай само по тамарикса! - изкрещявам на Кейт и скачам веднага след нея.
Тя мълчаливо побягва напред, разперила ръце встрани като въжеиграч. Браво, Кейт! Все по-уверен съм, че двамата можем да се справим с всичко.
-Стой! Ще стрелям! - дере се някой откъм реката.
Звукът на приближаващата моторница се променя и аз поглеждам към реката. Човекът зад руля - май че това е Парвез - дава обратен ход и моторницата леко опира нос от другата страна на срутилата се дюна. Трима с автомати скачат на брега и се втурват да пресекат пътя ни.
Обръщам се към Кейт. Тя е спряла и следи напредването им с широко отворени очи. Обзема ме предчувствие за драматичен обрат.
- Кейт, бягай! - викам аз.
Откъм реката долита джвакащ звук. Водачът на нашите преследвачи - бикоподобен тип с глава, вбита между раменете - е пропаднал до кръста в пясъка. Другите двама не успяват да спрат овреме и се препъват в него. Рев на обезумели от ужас хора.
Забравили за нас, тримата търсят опора в своите оръжия, които пясъкът поглъща настървено. Бял като платно, останалият на борда Парвез наблюдава как тримата му спътници изчезват за по-малко от минута. На повърхността остават няколко пясъчни вълнички, които вятърът скоро ще изтрие. Моторницата се отдалечава с мощен рев, заливайки ни с мирис на изгорели газове и лепкав страх.
Отивам до Кейт и я притискам към себе си, докато тялото й престава да трепери. После дръпвам глава назад и се усмихвам.
- Какво ще кажеш да продължим по суша?
Макар да е потресена, успява да ми отговори също с усмивка.
- Добра идея. Още повече че твоят шофьор ни чака.
Тя тръгва по тънкия червен език на барса с протегната назад ръка, за да не изпусне моята длан. Над рамото й с облекчение съзирам спрялото такси. Царски бакшиш очаква Исмаил в Мазари Шариф.